— В Москва има три имена Александра Волошинова. Искате ли да ви кажа и трите номера?
Дебора ги записа, затвори и след това набра първия в списъка.
Мъжът отсреща не говореше английски, ядоса се, докато тя повтаряше въпроса си, и затвори. Усмихвайки се съчувствено, портиерът подчерта втория номер.
— Да — отвърна женски глас.
— Много се извинявам за безпокойството — започна Дебора, като полагаше усилия да говори бавно и отчетливо. Съжаляваше, че не знае руски и се чувстваше неловко. — Опитвам се да се свържа с Александра Волошинова, но не говоря руски. Американка съм. Обаждам се за…
— Баща ми — с безизразен тон я прекъсна жената. — Вече ми съобщиха.
— Съжалявам за загубата ви. — Дебора го каза искрено, но съзнаваше, че думите й прозвучаха равнодушно.
— Има ли нещо ново? — В гласа на рускинята нямаше надежда, нито дори любопитство.
— Не — отвърна Дебора. Имаше чувството, че е подлец. — Искам да ви задам няколко въпроса.
Александра не реагира.
— Известен ли ви е човек или място, свързано с баща ви, което започва с буквите МАГД?
Рускинята не се поколеба.
— Магдебург, в Германия. Той живя там известно време.
— Добре — окуражаващо отвърна Дебора.
Отново Германия?
— Баща ви е работил за Министерството на вътрешните работи — добави тя, печелейки време, тъй като не беше сигурна накъде да насочи разговора.
Последва мълчание и после рязък и груб отговор.
— Да, преди много години.
— С какво се занимаваше?
— С какво се занимаваше? — озадачено повтори рускинята.
— Работата му.
— Не знам.
Дебора се намръщи, защото изведнъж се досети, че Волошинова увърта и не желае да отговаря на въпросите й.
— Съжалявам, но не разбрах — настоя тя, опитвайки да бъде учтива.
— МВД — каза рускинята. — Той работеше там.
Дебора смени тактиката.
— Какво е МВД?
— Вече не съществува. — Отново последва мълчание и след малко измъчен и равнодушен глас: — Първоначално се наричаше НКВД.
— НКВД?
Портиерът, който леко развеселено слушаше разговора, застина неподвижно. Очите му се отвориха широко и придобиха кръгъл и уплашен израз. За миг на Дебора й се стори дори, че се кани да отстъпи назад. Тя беззвучно попита „Какво?“, но човекът само са вторачи в нея. Приветливостта му се изпари. Изглеждаше уплашен.
— Извинете, но не знам какво означава това.
— Не желая да обсъждам тези неща по телефона — рязко отвърна рускинята.
— Моля ви. Какво е било МВД или НКВД?
— Тайна полиция. Следили са хора в чужбина и в Русия.
— Шпиони? — попита Дебора, без да откъсва поглед от вцепенения грък, чието нарастващо безпокойство започваше да граничи с паника.
Как е възможно няколко главни букви да предизвикат такъв ужас? — зачуди се тя.
— НКВД стана МВД — Александра Волошинова произнесе много внимателно думите. В гласа й се долови и лек страх. — А МВД се превърна в КГБ.
Дебора знаеше какво означават тези инициали.
34.
За щастие автобусът, който чакаше с включен двигател на автогарата, имаше тъмни стъкла и климатик — и не беше разнебитен, нито пълен с кози и други домашни животни, както се беше опасявала Дебора. Местните жители използваха предимно този начин на пътуване.
Излизането от града продължи четиридесет минути, после пейзажът драстично се промени. Появиха се пясъчни хълмове, осеяни с маслинови дървета. От време на време вляво проблясваше лазурното море. Пътуваха от Атика към Пелопонес, където — съзнанието й на археолог работеше — имаше най-много древни исторически паметници. Коринт, Микена, Тиринс, Епидаврос с уникалния му театър и Аргос, чието име носеше областта Арголид.
Автобусът спря за малко в Елефсина, предоставяйки на пътниците възможност да си купят нещо от прекалено скъпите закуски и разхладителни напитки. Дебора използва възможността да се разтъпче и да подиша чистия въздух извън Атина. После минаха над канала, прекосявайки големия провлак по мост, от който се откриваше главозамайваща гледка стотици метри надолу към бездната. От тази височина огромните фериботи изглеждаха като детски играчки. Крайната спирка на автобуса бе близо до хотела й.
„Ефир“ се намираше на оживена улица, на няколко преки от брега на морето. Древният град Коринт беше малък, чист и слънчев, по-скоро делови, отколкото туристически център и нямаше обаянието на Делфи, Епидаврос или Микена, тъй като повечето чужденци вече бяха преситени от зрелищните руини в Атина. Дебора влезе през плъзгащите се остъклени врати и зачака собственикът на хотела да остави играта на табла и чашата силно черно кафе. Съперникът му, млад мъж в риза с къси ръкави, я наблюдаваше през листата на засадена в саксия палма.