— Старият град не е ли там вътре? — попита тя и погледна през задното стъкло към крепостната стена, която бързо се смаляваше, докато таксито се отдалечаваше от туристическите автобуси и се движеше по неоживен път.
— Не — отговори шофьорът, наведе се през смъкнатото стъкло и посочи. — Там горе.
На почти отвесната канара, извисяваща се на стотици метри над тях се открояваха назъбени стени и бойни кули, които бяха надвиснали над древния град и едва се забелязваха в далечината поради силния блясък на слънцето. Той се обърна и се ухили, когато колата с усилия започна да пълзи остро нагоре.
Дебора не отвърна на усмивката му. Пътят беше дълъг и тя искрено се съмняваше, че туристическите автобуси можеха да изпълзяват дотам. Шосето лъкатушеше змиевидно в поредица от остри завои и склонът изглеждаше невъзможно стръмен. Дебора не вярваше, че на върха може да има жива душа, особено под лъчите на горещото следобедно слънце. Скоростите на таксито скърцаха и тракаха и за секунда двигателят сякаш спря да работи, но шофьорът го форсира и колата дръпна напред, като бавно и упорито се катереше към върха.
Пътуваха вече петнадесет минути. Не срещнаха други превозни средства. Отдолу се простираха ниви и маслинови горички, но колкото по-високо се изкачваха, спретнато подредените полета се сменяха с неравна, песъклива земя и ниски, чепати дървета, борове и стари маслини. Местността беше пуста, безводна, гола и труднодостъпна дори за двадесет и първия век. Очевидно не отиваха в град, а в крепост.
Първите развалини от стъпала и стени се появиха — но Дебора се изненада, като видя, че това не е древногръцко или римско укрепление. Стените бяха тухлени, облицовани с плочки, вероятно византийски, от Средновековието. Някои изглеждаха от по-късен период, може би от турската окупация.
Колата спря на голям, прашен и пуст паркинг на върха, но шофьорът не изключи двигателя. Дебора му плати и въпреки надигащата й се боязън, не го помоли да почака. Щеше да й струва скъпо и щеше да бъде проява на малодушие. Беше подранила и можеше да постои там малко сама. Мисълта, че ще остане сама на този печален хълм не беше окуражителна, но слезе и успя да се усмихне и да каже „ефхаристо“. Шофьорът се ухили широко, огледа сухото, безплодно и нагорещено възвишение и изразително сви рамене, сякаш искаше да каже: „Твоя работа, мадам“. Той потегли, махна й за довиждане и я наблюдава известно време в огледалото за обратно виждане, до първия завой.
Дебора прекрачи прага на полуразрушената порта с висок свод, тръгна бавно и предпазливо нагоре по дългия склон, водещ към крепостта, и преди да продължи в безпощадната жега, спря под дебелата каменна сянка. Носеше само една бутилка вода и мобилният й телефон не работеше извън Съединените щати. Изведнъж се запита как ще се върне обратно в града. Надяваше се, че Маркъс ще бъде с кола.
Вече бе успяла да разбере, че Акрокоринт не е само крепост. Някои от почти рухналите сгради приличаха на параклиси, други на джамии. Вероятно бяха построени една върху друга през вековете, когато внушителната крепост беше последователно превземана и отстъпвана в продължителна борба за контрол върху региона. Нямаше съмнение в стратегическото значение на мястото. Покатери се на една от големите крепостни стени с амбразури за оръдия и мускети и видя цялото великолепие на древния град в подножието на скалистия хълм и фантастичната синева на Коринтския залив. По-нагоре, над хребета от стени и кули се откриваше гледка към Сароническия залив и към Атина. Тя се вторачи в очертанията на извисяващите се назъбени бойници и засенчи очи срещу слънцето, когато тръгна нагоре по пътеката, лъкатушеща между руините от сгради и укрепления. Наоколо беше абсолютно безлюдно. Въздухът беше изпълнен с пронизително църкане на щурци и скакалци, което ту се засилваше, ту затихваше — като електрически ток, протичащ във въздуха на талазите на горещината.
Цитаделата беше концентрична. Линиите на вътрешните отбранителни кръгове се виеха зигзагообразно, като следваха контурите на хълма. Върхът беше гол. Наблизо се виждаше хребет с ясно очертана квадратна кула, застрашително надвиснала над каменните стени и над широките склонове с неокосена, изгоряла от слънцето трева. Вървеше бавно. Усещаше потта по раменете и по лицето си и тежестта на обувките си. Денят беше прекалено горещ за подобна разходка…
Спря по средата, където пътеката се разширяваше в открито пространство, застлано с калдъръм, и погледна назад към пътя, по който се беше изкачила, и към далечната синева на морето. Сложи морно ръце на кръста си и пое дълбоко въздух.