В същия миг се разнесе пронизителен пукот и я обсипа дъжд от каменни отломки. Един куршум се заби в зида до нея.
35.
Дебора се дръпна инстинктивно, но първият й импулс беше не да потърси прикритие, а да размаха ръце и да изкрещи ядосано. Предположи, че тази стрелба е някаква глупава грешка: някой кретен е решил да убива катерици или нещо подобно и тя случайно се е озовала наблизо. Вторият куршум изсвистя покрай ухото й и част от византийската плочка на стената зад нея се пръсна на парчета.
Какво става, по дяволите?
Дори когато се хвърли на земята, претърколи се към купчината камъни в ъгъла на постройката и чу, че третият куршум рикошира точно там, където беше стояла допреди секунда, Дебора все още мислеше, че това е грешка.
В лудешки туптящото й сърце се прокрадна недоумение и възмущение.
Кой може да стреля по мен!
После настъпи тишина.
Не мърдай. Ослушвай се. Дишай.
Тя зачака. Усещаше болка в китката и в охлузеното си рамо. Беше се ударила, когато се хвърли на земята. Косата й беше полепнала по очите и тялото й беше обляно в пот, по която полепваше прахоляк. Пълно безумие. Дори да се прицелваха нарочно в нея, това беше работа на луд. Някакъв ненормален тип стреляше по туристи. Идеята, че мишената беше тя, Дебора Милър, беше твърде непоносимо тревожна, за да мисли в момента за нея. Тя я прогони и разкърши китката си. Май беше изкълчена.
Къде е стрелецът?
Дебора погледна към арката и крепостната стена, откъдето беше минала, като се опитваше по дупките от куршумите да направи някакъв извод за мястото на стрелеца, съдейки по траекторията им. Точно така трябваше да се справи с положението — да принуди трезвия си разум да надделее над нарастващата вълна от паника. Да, логика, умозаключения, разсъдливост. Беше добра в тези неща. Те щяха да спасят живота й…
Господи, дали ще се стигне дотам — да спасява живота си?
Реши, че стрелецът трябва да е някъде нависоко, и погледна нагоре, като се опитваше да прецени къде би могъл да се намира.
Четвъртият куршум попадна в камък на няколко сантиметра от главата й и го разцепи на три. Едното парче я удари в слепоочието. Дебора се долепи до земята. Почувства болка и за миг се запита дали куршумът не я е улучил. Докосна главата си и пръстите й се навлажниха от собствената й кръв.
Не извира като гейзер. Раната явно е повърхностна.
Зави й се свят. Мозъчно сътресение? Страхотно.
Дебора положи усилия и предпазливо се огледа, опитвайки се да не привлече вниманието на стрелеца. Трябваше й по-добро прикритие.
Но кой стреляше по нея? Инстинктивно предположи, че е мъж. Маркъс? Кой друг знаеше, че тя е там? Освен ако изстрелите не бяха произволни, предназначени за всеки, който се появи там горе…
Искаше й се да вярва в тази неясна хипотеза, но по всичко личеше, че на куршумите е написано нейното име — абсурден и изтъркан израз, който бе чула във филм на Хичкок. Лежеше в прахоляка, усещаше парещите лъчи на слънцето върху кожата си, мислеше трескаво и объркано, като имаше чувството, че наблюдава някой друг и слуша размишленията му, сякаш гледа филм.
Трябва да се махнеш оттук.
Ако останеше там до залез, стрелецът щеше да слезе и да я намери. Нямаше да се наложи да я търси дълго. Прикритието й не беше надеждно и ако той се придвижеше няколко метра, щеше да я види ясно. Дебора можеше да разбере дали е сменил позицията си едва когато нападателят я вземеше на прицел и откриеше огън. Той обаче може би не предполагаше, че тя ще се придвижи. Сигурно очакваше, че ще се държи като заек, вцепенен и застинал неподвижно, за да не може хищникът да проследи движенията му. От една страна тази реакция беше стратегия, а от друга се дължеше на панически страх. Това очакваше от нея стрелецът. Ето защо реши да бяга.
Да, това беше единственият начин. Дебора се надигна, наведе се и хукна. Измина четири дълги крачки, когато отново отекна изстрел. Тя не видя къде попадна куршумът, затова предположи, че е някъде зад нея. След още две крачки се приближи до нащърбен от вековете зид, висок до кръста й. Тя го прескочи и в същия миг край нея прелетя поредният куршум. Каменна отломка се заби в бедрото й. Дебора извика и се хвана за крака. В камъка в бърза последователност рикошираха още два куршума и после отново настъпи тишина.
Колко патрона беше изстрелял? Нямаше значение. Дебора не разбираше от оръжия, но като че ли последните изстрели прозвучаха по-скоро отчаяно. Може би стрелецът нарочно беше изпразнил пълнителя и сега зареждаше друг, следователно Дебора временно беше в безопасност. Може би сега беше моментът отново да побегне.