Не! Стой зад стената. Тук си в безопасност.
Тя обаче усещаше, че първата й мисъл беше по-разумна. Положи усилия да се изправи бързо и притича още няколко метра надолу по пътеката.
Оказа се, че е взела правилното решение. След шест-седем крачки отново проехтя изстрел. Куршумът падна на няколко метра вдясно от нея и Дебора се усмихна: неизвестният нападател очевидно бързаше и стреляше неточно. Тя продължи да върви, като се движеше на зигзаг и подскачаше като газела по неравната земя. Дългите й щъркелови крака за десет секунди си отмъстиха за всяка обида и язвителна забележка, отправяна дълги години по техен адрес. Когато се разнесе поредният изстрел, Дебора вече се беше върнала при вътрешната порта. Ако слизаше внимателно и на пресекулки по склона, потенциалният убиец не би могъл да я засече.
Но надолу към града водеше един-единствен път. Ако я настигнеше с кола, нападателят щеше да навакса за неточната си стрелба. Тя беше сигурна, че когато пристигна, на паркинга нямаше коли. Той се беше качил горе или пеша, или го бе оставило такси или друго превозно средство, скрито някъде. Дебора прецени възможния си избор, докато минаваше под свода на крепостната порта и се отправяше надолу към паркинга.
Чакай. Поеми си дъх. Може би, ако се скриеш ще се появи помощ…
Не виждаше коли, нито някакво възможно скривалище. Помисли, взе решение и хукна по прашния паркинг и по спираловидния път надолу по възвишението. Щеше да се движи плътно до склона, така че стрелецът да не може да се прицели отгоре, и нямаше да спира да бяга. Слизането до града щеше да й отнеме половин час, ако можеше да издържи и да не спира, въпреки че беше нервна и уплашена, обезводнена и изтощена. Бедрото й болезнено пулсираше, но Дебора все още не куцаше и вероятно щеше да измине половината път, преди да започне да я безпокои. Може би някой щеше да се появи и да й помогне…
Стига убиецът да не го изпревареше. Тя ускори крачка и се остави инерцията да я поеме надолу, докато почти загуби контрол и започна да се препъва по пътя. След две минути вече не чувстваше болката в крака си. Изминаха още няколко минути, а после още няколко — и тогава го чу: далечно бръмчене на малък мотор. От върха се спускаше мотоциклет.
36.
Неизвестният нападател може би не я беше забелязал, откакто се бе спуснала от Акрокоринта и само предполагаше какво разстояние е изминала надолу по пътя. Бръмченето на мотопеда се усили и Дебора потърси къде да се скрие.
На планинския склон имаше само бетонна канавка за оттичане на водата и отвесна предпазна стена. От другата, по-ниската страна, се простираше маслинова градина с криви, ниски и дебели дървета.
Дебора прекоси пътя, навлезе двадесетина метра в градината и се хвърли по лице на земята. Преди прахолякът около нея да се разсее, тя чу, че моторът излиза от завоя. Може би стрелецът я беше видял как бяга да се скрие. Трябваше само да се вгледа внимателно в рехавата сянка на дърветата и щеше да я види.
Тя лежеше неподвижно. Воят на мотора леко отслабна. Той намаляваше скоростта.
Искаше да побегне, но нападателят със сигурност дебнеше. Тя полагаше усилия да не помръдне и дори не обърна глава да се огледа, а изчака, докато той навлезе в полезрението й.
Мотоциклетът беше малък, най-много двеста кубика. Цветът му беше неопределен, тъмен и осеян с ръждиви петна. Мъжът беше слаб, с ботуши, тениска в защитна окраска и военни дрехи. На главата си носеше светлоотразителна зелена каска, която закриваше лицето му.
Маркъс?
Не можеше да е той. На гърба му беше преметнат дълъг, тънък предмет, увит в парцалива кърпа. Пушка.
Мъжът изведнъж се обърна и тъмното стъкло на каската му се насочи право към нея. Дебора сякаш усети погледа му. Спомни си за яркожълтата си раница и съжали, че не е легнала върху нея. След малко мотопедът форсира и потегли, набирайки скорост надолу по склона.
В безопасност си. Засега.
Дебора не помръдна още една-две минути, като слушаше как ударите на сърцето й стават все по-бавни и дишането й се нормализира.
Той щеше да се върне. След километър-два щеше да осъзнае, че е пропуснал да я види и щеше да се върне, надявайки се да я хване на открито. Дебора се замисли какво да предприеме. Маслиновата горичка щеше да я прикрива още около километър, ако тръгнеше право надолу към града, вместо да заобикаля по пътя. След това обаче нямаше представа къде ще се скрие — трябваше да пресече пътя, за да мине напряко. Все пак известно време щеше да бъде в безопасност.