Ах, малко самосъжаление в добавка към пубертетското ти държане. Страхотно — обади се неумолимият й вътрешен глас.
Това обаче не е само усещане за фиаско — помисли тя, докато благодареше на сервитьора, който изглеждаше щастлив, че е помогнал с нещо, и накуцваше към стаята си.
Беше избягала от Атланта, защото се бе почувствала в опасност, но в Гърция се оказа в същото положение. Освен това не беше отбелязала никакъв напредък в разследването си за причините за смъртта на Ричард. Не научи и не откри нищо важно и имаше тежкото чувство на разочарование. Също така й стана ясно, че никакво разкритие за убийството му не би осмислило смъртта му.
Тя потърка подутия си глезен.
Време е да се върнеш у дома — каза вътрешният й глас.
Дебора се увери, че вратата е заключена, легна гола под чаршафа и спа до сутринта. Събуди се само веднъж от пронизително бръмчене на мотоциклет, препускащ в съня й.
Депресията не я напусна и през следващия ден и когато се събуди, се превърна в главоболие и спомен за ужасяваща загуба. Преди да закуси, тя провери при портиера дали не са я търсили. Нямаше съобщение за нея. Маркъс очевидно я беше зарязал. Тя отскочи до интернет кафенето и отвори електронната си поща — но и там нямаше нищо.
Върна се в стаята си, почисти раната на бедрото си и смени превръзката. Нараняването беше дълбоко и мястото наоколо бе зачервено и подпухнало. Може би портиерът имаше нещо за дезинфекция. Внезапно се почувства обезсилена, облегна се назад в леглото и се загледа през прозореца, над керемидените покриви, към купола на базиликата и морето.
Може би беше време да се прибере вкъщи, да поеме отговорността за всички последици от ситуацията, да предостави издирването на престъпниците на онези, които знаеха какво правят — и да внимава да не завърши в затвора за възпрепятстване на разследването на убийство. Трябваше обаче да свърши само още едно нещо, преди да се отправи към летището на Атина. Винаги бе знаела, че трябва да го направи.
39.
— Микени — извика жената, която взе билета й. Носеше тъмни очила и интересна, пъстроцветна кърпа на главата си. — Микени — повтори тя настоятелно и посочи вратата, сякаш заради Дебора губеха ценни секунди.
Дебора слезе и огледа разклона на прашния път и старата бензиностанция встрани. Автобусът избълва облак кафяв и задушлив пушек. Шофьорът се наведе през стъклото и посочи дългото право шосе.
Микени беше модерно село, построено на мястото на древна Микена. Античната цитадела се намираше на още километър и половина нагоре по хълма. Дебора преметна на гърба си раницата и тръгна в посоката, която беше показал шофьорът. Изтръпна от болката в крака си, но после реши, че се е схванал от пътуването и неразположението ще премине, когато го раздвижи. Можеше обаче и да не се оправи и дори да се влоши, ако вървеше прекалено дълго — но днес беше последният й ден в Гърция и тя искаше да види цитаделата, откъдето беше започнало всичко, дори ако се наложеше да лежи цяла седмица, когато се върнеше в Джорджия.
Прекоси бързо селото, мина покрай няколко малки хотела и ресторанти с големи и празни дворове и прашни чадъри. Туристическите автобуси щяха да пристигнат по-късно и мястото щеше да се изпълни с англичани, германци и американци, които щяха да потърсят тук подслон от безмилостното следобедно слънце, тъй като на руините нямаше сянка. Веднага след кафенетата започваха обширни белезникави ниви с криви, ниски маслинови дръвчета, прашни и сиви на силната светлина и високи, уханни евкалипти от двете страни на пътя. Предишния ден Дебора за цял живот се беше нагледала на маслинови дървета.
Не след дълго видя внушителните златисточервени стени на цитаделата, издигащи се от безводните планини на североизток и спря, за да отпие вода от бутилката си и да се наслади на гледката.
Плати таксата за входа и се качи по павирания път до прочутата Лъвска врата. Стените на крепостта бяха изградени от огромни камъни с неправилна форма. В литературата ги наричаха циклопски — според легендата, че цитаделата е построена от грамадни еднооки великани. Трудно беше да не останеш поразен и да не изпиташ страхопочитание пред строителния гений на древните гърци: да пренесат огромните камъни, да ги наредят и да ги слепят с хоросан, с примитивни техники да изградят огромна крепост — трудна задача дори за съвременните строителни съоръжения. Също като пред Стоунхендж или пред египетските пирамиди, Дебора почувства силен удар върху прекомерното си самодоволство на човек от двадесет и първия век. Съвременните хора бяха свикнали с чувството за културна еволюция и бяха приели, че древните им предшественици са били по-низши от тях, но когато застанеше пред подобни архитектурни постижения, Дебора не можеше да си представи какво би могла да допринесе към процъфтяващата някога цивилизация, ако се върнеше във времето и се озовеше там. Без автомобилите, компютрите и електричеството, какви чудеса на модерния свят би могла да демонстрира на онези древни хора? Можеше да им разкрие няколко принципа на математиката или астрономията, но вероятно щяха да я екзекутират като вещица. Или по-скоро нямаше да й обърнат внимание, както и тя бе пренебрегнала бездомника на Розуел Роуд, който й беше казал, че светът свършва.