— Истината за какво?
— Тайното скривалище зад библиотеката на Ричард.
Дебора не отговори. Не искаше отново да обсъжда всичко това.
— Ако ще ме застреляш, защо да го правя?
— Наистина ще те застрелям! — неуверено каза чернокожата жена.
— Вчера стреляха по мен — мрачно се усмихна Дебора, сякаш повтаряше кошмарен разказ. — Защо не излезем навън? Не мога да разговарям в тъмнината.
Тоня се обърна към входа. Идваха хора и се чуваше гласът на екскурзоводката.
— Добре. Но ще вървиш близо до мен, докато стигнем до колата.
— Наела си кола? Съобразителна си. А аз разчитам на автобуси и таксита. И си прекарала пистолет през охраната на границата. И за това се изисква хитрост.
— Млъкни и върви.
Дебора сви рамене и бавно тръгна към голямата светла правоъгълна порта.
Разбира се, че не беше безразлична, на каквато се правеше, но депресията все още я стягаше и изпитваше по-скоро любопитство, отколкото страх. Беше се освободила от всичко, освен от сдържан интерес — какво ще стане по-нататък и каква е ролята на Тоня в цялата история. Нищо повече.
Излезе на слънчевата светлина и си проправи път през групата туристи, които се нижеха към гробницата. Тоня бързо я настигна и направи многозначителен жест с чантичката, в която криеше дясната си ръка, за да й покаже, че пистолетът все още е насочен към нея. Дебора се усмихна безгрижно и разбиращо.
Не ме е грижа — каза вътрешният й глас. — Искаш да ме застреляш? Гръмни себе си.
Двете стигнаха до паркинга в пълно мълчание. Тоня я поведе към малко червено рено и я тикна да седне на предната седалка. Дебора се подчини, убедена, че чернокожата жена импровизира, че никога през живота си не е правила такива неща и съвсем не й е ясно какво ще трябва да се случи по-нататък. Гневът в очите й обаче не беше изчезнал и Дебора разбра, че все още е в опасност.
В колата беше непоносимо горещо и миришеше на разтопена пластмаса. Тоня включи двигателя и смъкна стъклата.
— Няма климатик — почти с извинителен тон каза тя.
— Всичко е наред — отвърна Дебора.
Ако това беше отвличане, обстоятелствата бяха пределно странни.
— Ще карам към селото и ще говорим — добави Тоня.
— Добре, но може ли да пийнем нещо? Жадна съм.
Тоня я погледна така, сякаш искаше да каже: „Въпросите задавам аз“ или нещо също толкова нелепо, но после кимна и отново се съсредоточи в пътя.
— Кога за пръв път видя колекцията на Ричард? — попита Дебора.
— В нощта, когато той умря, докато ти се криеше в банята.
— Но си знаела, че е там — каза Дебора, спомняйки си маратонките й, докато лежеше под леглото.
— В известен смисъл. Знаех, че там има нещо и че е онова, което търся.
— Какво означава това?
— Не знаех какво точно търся, но знаех, че търся нещо. Ясно ли е?
Дебора не отговори. Древната цитадела остана зад тях. Минаваха покрай ресторантите и магазините за сувенири, наредени от двете страни на пътя. Реното зави наляво на разклона, влезе в селото и спря пред едно по-представително кафене.
— Слез — заповяда Тоня.
Дебора се измъкна от колата и се настани на една от трите маси навън. Заведението изглеждаше пусто. Огледа улицата — имаше само един сувенирен магазин с гръмката реклама „Най-хубавите репродукции на антики в Гърция“. Собственикът вероятно изкарваше пари само от туристическите автобуси, чиито екскурзоводи работеха с комисионна от магазина, тъй като в селото се отбиваха малцина индивидуални туристи.
Двете жени дълго се гледаха мълчаливо, опитвайки се да преценят накъде ще се насочат събитията. Появи се сервитьорът и Дебора си поръча вода и узо и разклати кубчетата лед в чашата, докато питието стана млечнобяло.
— Какво е това, по дяволите? — попита Тоня.
Дебора побутна приканващо чашата си към нея. Тоня погледна подозрително питието, извади ръката си от чантичката с пистолета, помириса го и отпи малка глътка.
— Ликьор? — учуди се тя. — Нещо като абсент?
— Но по-силно и остро.
— Прави ли те луд като абсента?
— Не мисля.
— Отбележи една точка за Ню Орлиънс — каза Тоня. Нюансът на удоволствие придаде малко самонадеяност и арогантност на забележката й.
— От Луизиана ли си?
Чернокожата жена кимна, с някаква неприкрита гордост в очите си. Дебора също кимна и вдигна чашата си за наздравица. Ню Орлиънс? Това обясняваше странния, нехарактерен за Юга акцент на Тоня. Дебора познаваше хора, които в Джорджия мислеха за нюйоркчани. Вероятно заради пристанището.