Дебора усети, че Тоня ще продължи, и зачака.
— Морис каза, че баща ми е видял нещо „откачено“ в сандъка. Не искал да го обсъжда с никого, докато не го разгледал по-добре. Морис беше убеден, че не са убили татко само заради обтегнатите отношения между чернокожи и бели, а и заради онова нещо в сандъка. Ето защо зарязах работата си — за да разбера какво е било. И сега съм тук с теб.
Дебора дълго мълча и после кимна.
— Спомняш ли си, че близо до музея в нощта, когато Ричард умря беше убит един бездомник?
— Да. Казаха, че убийството му няма връзка със смъртта на Ричард.
— Може би няма, но аз говорих с дъщеря му. Той е бил руснак и служител на КГБ.
— Какво е правил в Атланта?
— Не съм сигурна, но започвам да мисля, че е търсел сандъка, който баща ти е видял в германския камион.
Очите на Тоня се разшириха и после отново се присвиха.
— Носел е писмо — продължи Дебора. — По-голямата част е повредена и не се чете, но пише нещо за „останки“. Авторът смята, че въпросните останки не са стигнали до целта си — град Магдебург в Германия. Все още не съм погледнала картата, но няма да се изненадам, ако се намира близо до границата с Швейцария. Каквито и да са били „останките“, а може да са били човешки — вероятно трупът на Агамемнон, убедена съм, че баща ти е осуетил изнасянето им от страната. Руснаците са заграбили множество древни антики от Берлин. Те все още са у тях. Най-голямото, най-ценното и най-легендарното съкровище от всички обаче, се измъкнало от ръцете им.
Настъпи продължително мълчание. Някъде зад масата изсвири клаксон на кола и някой извика някому нещо на гръцки. В отговор друг се изсмя високо, но двете жени не чуха нищо. Те седяха неподвижно и се гледаха в очите.
44.
Дебора и Тоня си поръчаха обяд. Според Дебора всичко имаше привкус на нереалност — предвид естеството на взаимоотношенията им в Щатите, както и че час по-рано Тоня беше насочила пистолет срещу нея. Между тях обаче се беше създал негласен и неочакван съюз, който не се дължеше само на факта, че и двете са американки в една чужда страна. И двете разсъждаваха трезво и се опитваха да намерят смисъл в личните си трагедии.
Дебора й разказа всичко за Ричард, за Маркъс, писмата й по електронната поща до Калвин, с изключение, разбира се, на предпазливите им опити да флиртуват, и за загадъчното предупреждение, което беше получила, преди да се опитат да я убият на Акрокоринта. Разказа й всичко, което знаеше за трупа на Агамемнон, за противоречивата слава на Шлиман като археолог, за МВД и дори за проклетия корабен нос, чиято внезапна поява беше задвижила последвалите събития.
— И Маркъс е изчезнал? — попита Тоня.
— Така ми се струва. Не можах да се свържа с него нито в Коринт, нито в Атина. Може да е напуснал страната.
— Мислиш ли, че той се е опитал да те убие вчера?
— Не беше Маркъс — отвърна Дебора и присви очи, — но не знам дали той не го е организирал. Макар че не виждам какво би спечелил от това. Всъщност нямам представа какво би спечелил който и да е, ето защо всичките тези разсъждения не ме довеждат доникъде.
Отново настъпи мълчание и после Тоня зададе въпроса, който беше надвиснал над тях от самото начало на новите им взаимоотношения.
— И сега какво?
Дебора поклати глава. Нямаше идея.
— Готова съм да се върна у дома. Не виждам какво друго може да се направи. А ти?
— Ами, аз щях да те застрелям — ухили се Тоня. — Всъщност тази мисъл още ме изкушава. Не знам кой ще стане уредник на музея, но не вярвам да е властен маниак като теб.
— Благодаря — усмихна се Дебора.
— Искаш ли да пазаруваме? — Лицето на Тоня отново се разтегли в усмивка, която я подмлади с десетина години. Тя присви очи и погледна към туристическия магазин на отсрещната страна на улицата. — Пазаруването и ходенето на църква подобрява настроението ми. Как си със сувенирите?