Стигна до най-високата точка на цитаделата и се обърна да огледа стените с циклопските очи, кръговете с грозни шахти и толосите, после къщите на търговците, пътя и прашните шубраци по хълмовете.
— Дойдох тук заради теб, Ричард. Опитах се да помогна. Иска ми се да не го бях правила, но може би е трябвало — прошепна тя и загреба шепа пръст и камъчета. — Сбогом, Ричард. Ти беше добър човек. Лош историк и уредник, но добър човек. Обичах те много.
Дебора хвърли пръстта и камъчетата. Някои паднаха в шахтите с гробове.
Стоя там около минута и се огледа. Слънцето беше започнало бавно да се спуска зад възвишенията и последните туристи се изнизваха от цитаделата, за да минат набързо през съкровищницата на Атрей. Освен нея на руините остана само още един човек — слаб младеж на осемнадесет-двадесет години. Той седеше и пушеше на стъпалата, когато Дебора се качи, като я наблюдаваше изпитателно. Младежът видя, че тя го гледа, изправи се бавно и се усмихна накриво. И тогава Дебора забеляза, че той седи не на стъпалата, а върху лимоненозелена мотористка каска.
47.
Дебора се вцепени. Младежът се намираше само на тридесет метра от нея и тя ясно видя как той небрежно дърпа от цигарата и я наблюдава с леко развеселено изражение, а сетне хвърля димящия фас. Тя все още стърчеше неподвижна, вторачена в него, когато хлапакът бавно стана, с някаква крива, нагла и самонадеяна усмивка, сякаш се забавляваше на някаква шега, известна само на него. Беше жилав и слаб, бял като тебешир, с изключение на синкавата, едва набола коса върху обръснатия му череп. Очите му бяха малки и разположени близо едно до друго и сякаш се фокусираха, без да виждат някъде в празното пространство, като старателно я отбягваха, но усещаха и изпитваха удоволствие от паниката й. Младият мъж най-после реши да я погледне със самодоволната увереност на шоумен, сякаш наоколо имаше многолюдна публика, която чакаше да аплодира неминуемия му триумф.
Дошъл е да те убие, този път от упор или с голи ръце — обади се вътрешният й глас.
Дебора бързо се огледа, отмествайки очи от хипнотизиращия му змийски поглед. Акрополът не беше много висок, но ако трябваше да се прехвърли през зида, вероятно щеше да се изпотроши, докато се търкаляше надолу сред руините към следващата крепостна стена и той щеше да я настигне за секунди. Цитаделата беше направена, за да отблъсква набезите на нападателите и само един път водеше надолу — стъпалата, на които стоеше хлапакът. Дебора нямаше къде да отиде, освен нагоре или назад, и само можеше да се надява, че някакво чудо ще я измъкне незабелязано.
Той изчака, докато очите й отново се насочиха към него, и после небрежно разкопча ризата си. Действието му я обезпокои. В колана му беше затъкнат нож — не с какъвто вероятно беше убит Ричард, а голяма ловджийска кама с дълго острие, изтъняващо в застрашителен връх. Обаче не ножът беше толкова заплашителен, колкото татуировките — богато украсена погребална маска, нарисувана на гърдите му, и стилизирана птица, може би орел. Очертанията му бяха ъгловати, имперски. Да, римски орел. Върху маската беше написано нещо на гръцки. Дебора не можеше да го прочете от това разстояние, но знаеше какво е.
Стори й се, че измина цяла вечност, преди младежът да помръдне, и когато го направи, движението му имаше за цел да я уплаши. Той разтвори пръстите на едната си ръка, а с другата хвана дръжката на ножа, като насочи надолу острието. Дебора се стресна и хлапакът се изкикоти гърлено като малко момче — това беше по-страшно, отколкото камата или татуировките. Тя се обърна и побягна към върха на хълма, като в ужас се опитваше да си припомни картата в пътеводителя.
Онзи не я последва веднага. Дебора погледна през рамо и видя, че той взима каската си и бавно тръгва след нея, продължавайки да се усмихва, доволен, че ще има преследване. Изглеждаше обучен, и в стихията си сякаш разиграваше позната сцена от филм. Може би си представяше, че е Терминатора — бавен, тържествуващ, хладнокръвен и брутален. Дебора продължи да тича, като се насочи към северната стена.