Като повечето замъци, Микена имаше и страничен изход, тайна порта, през която по време на обсада можеше да се вкарват провизии или войска. Намираше се далеч от главния вход на крепостта и в сравнение с масивната Лъвска врата, вероятно представляваше само дупка в стената. Дебора го беше видяла сутринта и беше сигурна, че изходът е в северната страна, без да знае точно къде. Прекоси пространството зад царския дворец, като крачеше бързо, покатери се горе и огледа крепостните стени, които се простираха много по-надалеч, отколкото си спомняше.
Тайният изход трябва да е натам.
Дебора зави надясно и хукна. Ако успееше да мине през тайната порта и да се спусне надолу, младежът пак можеше да я настигне, като я пресрещне отпред, но там вероятно щеше да има и други закъснели туристи и пазачи. Тя се обърна и видя, че хлапакът е на тридесетина метра от нея. Устата му беше леко отворена, а главата наведена като на ловджийска хрътка.
Не, по-скоро като на хиена.
Движейки се вляво от къщата с колоните, Дебора стигна до широката пътека на върха на крепостните зидове. Тя отново свърна надясно и тръгна по назъбените парапети на бойните кули, отправяйки се към задната част на цитаделата. Побягна, съзнавайки, че преследвачът е ускорил крачка и вероятно се досеща за намеренията й. Чувстваше постоянното пулсиране в глезена си, но не можеше да спре нито за миг. Чу, че мъжът се прехвърли на стената и я последва, и тръгна още по-бързо. Мислеше си, че когато беше с мотоциклетистката каска изглеждаше страшен, защото не виждаше очите му — беше като някакво нечовешко същество и следователно по-опасен. След като обаче видя очите му, страхът й нарасна. Те бяха изпълнени със сляпа и безумна, безсмислена злоба. А татуировките…
Нещо в татуировките й изглеждаше познато. Нещо в маската. Но… нямаше логика… Дебора знаеше как изглежда маската и от няколко дни гледаше различни нейни разновидности. Разбира се, че й беше позната. Въпреки това, в татуировката имаше нещо, което й напомняше… какво…
Тя направи още пет-шест крачки и рухна пред съмнението, започнало да се прокрадва в съзнанието й: крепостните стени не изглеждаха познати. Сутринта беше видяла тайния изход отгоре, но сега беше навлязла доста навътре в руините.
— Не — прошепна тя. — Не. Моля те, Господи, не.
Истината обаче ставаше все по-неумолима с всяка измината крачка: Дебора беше преценила погрешно позицията си. Тайният изход се намираше в друга посока. Тя продължи да тича покрай стените, но само се отдалечаваше все повече от хората долу. Преброи още пет крачки и реши да не продължава по-нататък.
Обърна се. Стената правеше лек завой и младежът временно бе скрит от погледа й.
Сега е моментът.
Дебора протегна ръце и започна да се катери към най-горната част на зида. Може би й трябваше точно това. Ако не я беше забелязал, той вероятно щеше да мине покрай нея, и после тя щеше да се върне, да прекоси билото на цитаделата, да слезе, да избяга през Лъвската врата и да бъде в безопасност. Тя се катереше отчаяно и разрани пръстите си. Най-после успя да се прехвърли на зида, погледна надолу и си пое дъх. Младежът го нямаше. Беше успяла.
Едва когато понечи да се изправи, тя го видя. Хлапакът стоеше отгоре и я наблюдаваше. Сигурно и той се беше покатерил, само че преди няколко минути, и възнамеряваше да я нападне отвисоко.
48.
Имаше само един изход — надолу. В далечния западен ъгъл на руините Дебора съзря триъгълен вход в скалата. Върхът му беше заострен като на красивите прозорци на храма „Охабей Шалом“ в Бруклин, където като малко момиче беше присъствала на Шабат и празнично богослужение. Това беше отворът на тайното водохранилище, за което бе прочела в пътеводителя. Вътре имаше дълбока пропаст. Дебора се колеба само секунда.
Няма къде другаде да отида…
Хукна надолу към дупката. Входът беше широк един и висок три-четири метра. Камъните на земята бяха излъскани от столетия на употреба. Тунелът беше тъмен и хладен, зловещ, сякаш с влизането вътре се обричаш на… нещо.
Дебора влезе вътре и спря, за да погледне назад. Ако младежът не я беше видял да отива натам, тя все още можеше да избяга. Тя обаче го видя насреща си. Хлапакът беше по-близо до нея от всякога и тя успя да прочете думата, татуирана върху маската и орела. Атрей.
Дебора се вцепени и се вторачи в него, като отвори уста от изумление, макар че не думата беше изненадата. Тя се втрещи от срутващата се върху нея неизбежност и ужасяваща реалност. Онзи напредваше и Дебора нямаше друг избор, освен да тръгне към дъното на тунела, без да знае къде ще стигне.