Тя освети скалите наоколо и видя, че няма измъкване от страшния капан.
Пред пропастта нямаше въже. Не бяха преградили водохранилището. Бяха го напълнили с камъни. Пътеводителят беше стар.
49.
Имаше малка преднина пред преследвача си. Оставаха й няколко секунди и тя се вкопчи в някаква неясна надежда. Ако я причакваше навън, щеше да бъде по-добре, отколкото да бъде хваната в теснината като плъх.
Нещо й вдъхна сили за съпротива.
Не аз, а той е плъхът — помисли тя. — Самодоволна, смъртоносна невестулка…
Мъжът се приближаваше и освен стъпките му, Дебора чу и нещо друго, малко по-силно от задъханото му дишане.
Подсвирква си.
Звукът беше монотонен и без определена мелодия — по-скоро свистящи и неопределени тонове, сякаш изпускаше въздуха през зъбите си, дръпнал устни назад като хиена. Безразличието, с което щеше да я убие, и насмешливо пренебрежителният му тон изведнъж я изпълниха с енергия. Дебора остави светещия телефон на стъпалото на последния завой и се сви до последната чупка на тунела.
Нападателят я настигаше. Без зеленикавата светлина, тя го усещаше още по-наблизо. Подпря се на стените на водохранилището, където през годините несъмнено множество безразсъдни туристи бяха падали и срещали смъртта си, стегна мускули и се приготви.
Очите й различиха силуета му едва когато подсвиркването спря, но го видяха ясно, когато той се наведе към светещия мобилен телефон. Лицето му изглеждаше сатанинско на зеленикавото сияние.
Белият заек…
Младежът присви очи за миг, заслепен от блясъка в тъмнината, когато Дебора скочи и го ритна в лицето.
— Изненада — извика тя и го удари по бузата с изопната длан.
Той падна по гръб, претърколи се, блъсна се в стъпалата и изохка, но изчезна в мрака. Тя отново замахна с крак, но не го улучи и едва не загуби равновесие. Направи крачка напред и твърде късно осъзна, че силуетът й е очертан на зеленикавото сияние под нея. Ножът му я улучи между рамото и врата.
Тя трепна, отстъпи назад и се хвана за раната, първо инстинктивно, а после търсейки отвора, за да го запуши. Нямаше представа как й хрумна да го направи, но хладнокръвно изследва с пръсти разреза, за да провери дали няма пробита артерия. Не откри нищо и реши да не губи време. Ритна телефона, хвърли се надясно и се озова зад младежа. Главата й беше наведена като на атакуващ бик.
Рамото й се заби в него и го запрати с всичка сила към стената. Главата му изкънтя в камъка и ножът изтрака на земята. Дебора блъсна с лакът свличащото се тяло и хукна обратно по стъпалата.
Препъна се на два пъти, но докато се качваше, усети, че въздухът се затопля. Все още беше тъмно, но отпред се усещаше светлината, топлината и животът. Продължи да бяга, като скачаше слепешката и се блъскаше на завоите, но не спираше нито за миг. Тъмнината постепенно започна да се разсейва и скалите около нея придобиха очертания. Зад последния завой стана още по-светло. Още няколко крачки и тя излезе навън. Ярката дневна светлина я заслепи. Изведнъж почувства, че се облива в пот и отмалява, усети пареща болка в рамото, но нищо не можеше да я спре — изтърча обратно по руините на двореца и надолу покрай кръга от гробове, през Лъвската врата. Тя си спомни мита за Орфей, който се опитвал да спаси жена си от подземния свят — и не се обърна.
50.
Съобщи за случилото се на пазачите, които на свой ред се обадиха на полицията. Попитаха я дали мъжът е мъртъв и тя отговори, че вероятно е в безсъзнание. Полицейската кола пристигна след двадесет минути и докато ченгетата извадиха фенерчета и стигнаха до тунела към водохранилището, мина още време. Дебора чакаше на слънцето. Двама полицаи влязоха вътре, единият с изваден пистолет. Бръмченето на малък мотоциклет й подсказа, че няма да намерят никого в тунела. Младежът несъмнено се беше измъкнал от заешката си дупка, докато тя се обясняваше с полицията, и безшумно и незабелязано беше минал през тайния изход и бе отишъл до мотопеда си, оставен в подножието на крепостните стени.
Ченгетата записаха името й и хотела, където беше отседнала, но когато Дебора им каза, че смята да се качи на първия самолет за Америка, прибраха тефтерчетата си и погледнаха часовниците си. Закараха я обаче до Коринт и хотел „Ефир“ и й спестиха пътуването с автобус и мъчителното ходене пеша, с което не беше сигурна, че ще може да се справи.
В хотела нямаше съобщения за нея и макар че се изкушаваше да отиде в интернет кафенето, за да провери електронната си поща, реши да не рискува. Предупреди на рецепцията, че ще напусне рано сутринта, купи си сандвич от бара във фоайето и се заключи в стаята си. Изяде го бързо, пи вода, резервира по телефона място в самолета и без да мисли, си поръча храна, приготвена по еврейските религиозни изисквания — нещо, което дотогава не беше правила.