Кафето пристигна. Двамата мълчаха, докато им го поднасяха и предпазливо се наблюдаваха.
— Всичко това е много интересно — равно отбеляза Попадреус, — но съм любопитен защо искахте да го споделите с мен, преди да заминете.
Това беше първият му погрешен ход. Отбягвайки погледа й, той се съсредоточи да слага захар в кафето си.
— Мисля, че знаете защо.
— Нима? И защо?
— Гръцкото правителство е научило, вероятно чрез вашата институция, че трупът е изнесен тайно от разкопките на Шлиман и е изчезнал някъде в Германия за петдесет години, и после на друго място за още петдесет. Появил се е в Атланта, но е трябвало да убедите собственика му да го върне в родината му. Можело дори да му се предложи другите артефакти да останат в Съединените щати в замяна на трупа и погребалните предмети. Министърът на културата и антиките, с когото случайно се запознах тук чрез вас, може би е предложил въпросът да бъде уреден и е отпуснал значителна сума, за да вземе липсващите ценности в интерес на гръцката национална култура.
Попадреус дълго мълча, после въздъхна и се усмихна.
— Интересен разказ, въпреки че се основава единствено на предположения и догадки.
— Благодаря — отвърна Дебора и отпи от кафето.
— Всъщност е толкова интересен, че ми е любопитно да чуя края.
Тя остави чашата и го погледна. Попадреус не я провокираше, нито отричаше казаното от нея. В очите му имаше нещо друго — изражение, че знае за какво става дума, и тъга, въпрос, покана и дори молба, намерение да разкрие толкова, колкото поискат от него.
— Добре — каза Дебора. — Двама експерти по микенски антики, наети от музея или негови служители, са били изпратени в Атланта, за да се срещнат с притежателя на трупа и да преговарят за връщането му в Гърция, след като получат доказателство за автентичността му. Горе-долу по същото време един руснак също отива в Атланта, за да се опита да вземе реликвата, макар че не знам дали е действал самостоятелно или от името на страната си.
Дотук тя беше сигурна в историята. Но имаше два възможни финала, и се колебаеше с кой да започне.
Гърците виждат артефактите, остават доволни и искат незабавно да ги вземат, но собственикът има претенции и възниква спор, завършил с насилие…
Директорът на музея вдигна ръка, за да я спре. На лицето му се изписа обидено изражение. Дебора предположи, че е забелязал нейната неубеденост в тази хипотеза за финала.
— Да опитаме втория вариант — каза той.
— Двамата агенти или културни аташета остават смаяни от видяното и искат да вземат трупа за по-задълбочени изследвания. Ричард се съгласява и им позволява да изнесат сандъка с мумията и другите ценности. Радва се, че антиките ще се върнат в Гърция, но все още възнамерява да задържи за музея останалата част от колекцията. След като гърците заминават с трупа, влиза някой друг, разбира, че е пропуснал сделката и убива Ричард и руснака, който междувременно се е представял за бездомник, за да може да следи какво става в музея. В това време гръцките агенти изследват трупа, установяват, че не е автентичен, и решават да не пренасят предметите в Гърция и да се скрият, опасявайки се, че ще ги обвинят в убийството на Ричард.
— И че ще поставят в неудобно положение своето правителство — бавно, сякаш обременен от някаква тежест, вметна Попадреус. — В края на краищата за държавата би било изключително неловко да предприема такива мерки, за да си върне нещо, което се е оказало без каквато и да било историческа и културна стойност.
Дебора реши, че думите му са равностойни на признание.
— Тогава някой друг е убил Ричард? — попита тя.
— Гърците много се гордеят с миналото си. И имат основание, особено що се отнася до древното им наследство. Това им е необходимо. Помага им осезаемо да чувстват кои са. Но не вярвам, че грък би одобрил убийство на човек, за да занесе в родината си мъртвец. — Той замълча за миг, изведнъж изгърбен, с вид на смачкан, претърпял поражение човек. — Ричард Диксън беше принципен човек и приятел на гръцкия народ. Разкритието, че онова, което предложи, не е автентично, беше горчив хап и за него, и за нас. Приемете най-искрените ми съболезнования.