Дебора наведе глава. Не беше сигурна какво има предвид Попадреус под „нас“, но изглежда включваше и нея. Тя неочаквано се трогна и не можа да намери думи.
— Ще изпуснете самолета си — каза директорът на музея и стана.
Тя примига два пъти, успя да се усмихне и се изправи.
— Благодаря за кафето. Беше много хубаво.
— Винаги сте добре дошла.
Интермедия
Франция, 1997 година
Преди два дни Рандолф Фиц-Стивънс навърши осемдесет години. Лекарите го предупредиха, че пътуването е нежелателно, вероятно дори опасно, но той пренебрежително махна с ръка. Отдавна чакаше този момент и нямаше намерение нещо да му попречи. Беше чакал повече от половин век, бе преравял архиви, регистри, финансови документи и бе настоявал за международни разследвания. Половин столетие и никаква награда за усилията му, освен присмеха на онези, на които се довери. Всички, с изключение на сина му. Маркъс може би щеше да се опита да го разубеди да не пътува в сегашното си състояние, а после щеше да похвали решението му.
Само след няколко дни Фиц-Стивънс щеше да докара в Англия Агамемнон, царят на Микена! И едва тогава щяха да започнат да преговарят с Британския музей. Ако не доживееше да види героя от Троянската война да лежи в цялото си величие под мраморните статуи от Партенона, спасени от разруха от лорд Елджин, той вярваше, че Маркъс ще се погрижи всичко да бъде доведено до край.
Знаеше, че в документите има объркване. Хаосът в последните дни на войната и непосредствено след края й бяха кошмар за администрацията. Не беше изненадан, че безскрупулните американци бяха успели да се измъкнат с товара, който трябваше да бъде доставен на съвсем друго място, нито че в никакви документи не бе отбелязано къде точно е закаран. Не му мина през ума обаче, че някакъв безименен кораб може да е отнесъл безценното съкровище на дъното на морето, нито че петдесет години по-късно движещ се пясъчен нанос ще изхвърли останките на кораба до скалите по крайбрежието на Бретан.
Дванадесетгодишно момче първо бе забелязало особения сандък, почти разпаднал се на парчета от морската вода. Детето беше извадило няколко накита, които продаде на местните антикварни магазини. Едва когато случайно бе чул спор за възрастта на една амфора, Маркъс бе осъзнал, че вижда част от безценните антични предмети, за които семейството му отдавна е платило. Дали трупът на Агамемнон се беше запазил по време на пътуването и особено през годините, прекарани във водата? Зависеше от много неизвестни фактори. Но ако беше останала непокътната дори само част от кост, всичко щеше да си струва парите, годините, търпението и упорството.
Търговецът твърдеше, че съдържанието на сандъка е непокътнато, макар че нямаше с какво друго да го докаже, освен че дървената кутия изглежда пълна. Той не беше много разговорлив по въпроса дали има и други купувачи, но Рандолф беше готов да плати повече от всеки друг. Все още носеше снимките, избелели и измачкани. Беше му ги изпратил онзи измамник, първият му партньор, преди онези пет десетилетия. Фиц-Стивънс беше притежателят. Морално останките бяха негови.
Той седеше с изправен гръб до малката метална масичка в уговореното кафене и чакаше. Продавачът закъсняваше вече час. Фиц-Стивънс пиеше чая си на малки глътки и се опитваше да не мисли за пътуването обратно, без поне да види търговеца и трупа.
Един мъж прекоси селския площад, взирайки се в кафенето.
Продавачът?
Раздразнението на Рандолф, че са го накарали да чака, се разсея като мъгла.
— Господин Фиц-Стивънс? — попита мъжът и седна срещу него. — Опасявам се, че мосю Тибодо е възпрепятстван, но аз мога да помогна.
— Няма да дойде при мен? — учуди се Рандолф и пред очите му отново падна мъгла, по-гъста отпреди. Имаше чувството, че се задушава.
— Вие обаче можете да отидете при него. Имате ли нещо против да се поразходите? Колата ми е в другия край на площада.
— Къде отиваме? — попита Фиц-Стивънс и бавно се изправи.
— На плажа — безгрижно отвърна другият мъж. Нямаше френски акцент.
Двамата тръгнаха, качиха се в колата и известно време караха по твърдия черен пясък, докато стигнаха до уединено място, само на неколкостотин метра от брега, където вълните бяха изхвърлили останките на потъналия „Сен Ло“ — с пробит корпус и пълен с вода. Беше облачно и ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута, небето заплашваше с проливен дъжд. Рандолф беше забравил чадъра си в кафенето. Краката го боляха, и вече беше вървял повече от обичайната си разходка в другите дни на седмицата.