— Любопитен съм — каза младият мъж, — какво по-точно мислите, че представляват останките в сандъка?
— Трупът на Агамемнон, цар на Гърция, съхранен от Хайнрих Шлиман, заедно с предметите, погребани с него. — Фиц-Стивънс произнесе думите напевно като църковна литургия — почтително, с някакъв почти религиозен унес и вяра. — Както и носът на галеона — добави той, — макар че не се интересувам от него.
— Нещо друго? — Непознатият се усмихваше суховато.
Въпреки че Рандолф беше виждал какви ли не варианти на подобна усмивка, когато говореше за товара на „Сен Ло“, сега в нея имаше нещо различно и хладно. Той потърси признаци на живот на плажа и изпита безпокойство, когато не видя никого.
— Какво друго би могло да има? — каза Фиц-Стивънс, събирайки малко горчиво учудване, за да прикрие тревогата си. — Какво още би могъл да иска човек?
Мъжът се изсмя — беззвучно сумтене, изпълнено с презрително задоволство.
Бяха заобиколили голяма назъбена скала, която рязко се подаваше от блестящия мокър пясък, и се врязваше в прибоя. Скалата беше висока три-четири метра и изтъняваше, там където брегът се сливаше със сивата вода.
— Забавно ли ви звучи? — попита Рандолф. Мъжът не му харесваше.
— Минаха петдесет и три години — с неприкрита ненавист отвърна непознатият, — а вие все още нямате представа с какво си имате работа! Кълна се в Бога, убийството ви е милост към вас. Между другото, това е мосю Тибодо.
Трупът лежеше по лице зад скалата, потопен до половината в надигащия се прилив. Вълните усукваха косите му и ги надипляха.
— Кой сте вие? — попита Фиц-Стивънс, без да е в състояние да откъсне очи от мъртвеца отпред.
— Поредният горчиво разочарован клиент, който не обмисли добре твърденията на заинтересуваните страни — усмихна се мъжът.
— Моят син ще ви намери — заяви Фиц-Стивънс. — Ще намери и Агамемнон.
— Неприятно ми е, че ще умрете толкова самоуверен. Искате ли да ви кажа какво има в сандъка и после да ви убия? Повярвайте, това ще изтрие надменната усмивка от лицето ви. Какво ще кажете? Желаете ли да умрете в неведение или искате да разберете какво сте търсили толкова много години, без да имате представа какво представлява?
Рандолф се поколеба. Приемайки мълчанието му за съгласие, непознатият извади странен нож с дълго право острие и произнесе едно име.
Възрастният човек падна бавно с широко отворени, вторачени очи, поразен не толкова от острието в гърдите, колкото от образа, който се втълпи в съзнанието му. Този образ го понесе на вълните на ужаса, така както водите на Атлантическия океан скоро щяха да понесат трупа му към белезникавите пясъци пред дюните.
Трета част
Завръщане в Итака
Размисъл от „Кадиш“:
„Молитвата «Кадиш» се произнася в памет на покойните, но в нея не се говори за смъртта. «Кадиш» е по-скоро уверение, отправено към скърбящите, че Бог е справедлив, въпреки че ние невинаги разбираме пътищата Му. Когато смъртта ни съкруши и сякаш животът бива отречен, «Кадиш» възвръща вярата ни в неговия смисъл. Чрез «Кадиш» ние публично показваме нашето желание и намерение да приемем връзката с еврейската общност, която родителите ни са имали, докато са били живи. Продължавайки веригата от традиции, свързваща поколенията, ние изразяваме нашата неумираща вяра в Божията любов и справедливост и се молим Той да ускори настъпването на деня, когато Неговото царство ще възтържествува и на земята ще настане мир.“
51.
Самолетът на авиолинии „Делта“, извършващ полет 133, излетя от Атина навреме малко след обяд и пое по траекторията си към летище „Дж. Ф. Кенеди“ и после към Атланта. Пътуването щеше да продължи четиринадесет часа. Дебора гледаше синьото небе и омарата над пистата и изпробваше удобно място за краката, изпитвайки познатото смущение и безнадеждност от недостатъците си.
Приеми истината — помисли тя. — Светът е устроен за по-дребни жени във всяко едно отношение.
Самолетът се издигна във въздуха и тя се опита за последен път да зърне Акропола, но не видя нищо, освен бледи правоъгълници от избелял бетон, каквито имаше в изобилие в този невероятно красив град. Престоят й в Гърция беше свършил и Дебора се прибираше у дома. Съдбата й поне беше по-завидна от участта на гърците след Троянската война. Повечето не се бяха върнали, а останалите бяха заварили убийства и хаос. На Одисей му беше провървяло повече, но му бяха необходими десет години, докато се добере до Итака и появата му бе предизвикала смут. През следващия час Дебора се зачете в списанието на авиолинията, като разлистваше цветните реклами за места, където не беше ходила и се питаше колко от тях ще види, преди да умре.