— Да започнем с въпроса: защо напуснахте страната — каза Сернига.
Той беше станал груб и по-заядлив, отколкото на летището. Дебора не беше сигурна дали това е защото беше принуден да признае статута си на „агент“ вместо да остане само „детектив“. Вероятно още преди това беше в лошо настроение. Тя имаше определеното усещане, че Сернига е изключително раздразнен от екскурзията й в чужбина, макар че никой не й беше забранявал да напуска страната.
— Вече ви казах — отвърна Дебора. Разговаряха повече от час в тихия малък кабинет на музея и тя започваше да губи търпение.
— Госпожице Милър, няма да ми е трудно да ви отправя обвинения за възпрепятстване на правосъдието — като вземем предвид действията ви досега. Ако отказвате да ни съдействате, няма да имам друг избор.
Той не блъфираше. Беше ядосан и може би малко унизен от измъкването й, както и от бавния напредък в разследването. Дебора не трябваше да се държи толкова враждебно. В края на краищата, колкото и подозрителен да беше Сернига в началото, все пак е федерален агент и следователно съюзник в разбулването на загадката около смъртта на Ричард. Ако не се държеше с него подобаващо, тя наистина можеше да си навлече сериозни неприятности.
— Добре. Заминах, защото приятелят ми беше убит, защото някой ме причака в апартамента ми и защото ви подозирах, че не сте ченге. Отидох в Гърция, защото малкото неща, които знаех около смъртта на Ричард, водеха натам. И исках да видя дали ще мога… Не знам.
— Да си поиграете на детектив — подхвърли Кийн, без да вдига глава от тетрадката си.
Дебора сви рамене.
— Не знаех на кого да вярвам. Имаше логика да замина.
— Логика, на каквато са ви учили в музейното училище — подигравателно се ухили Кийн. — Но в реалния свят е друго.
— Няма такова нещо като музейно училище — възрази Дебора. — Но що се отнася до професията ми, тя е не по-малко реалистична от вашата.
— Нима? — иронизира Кийн и наклони глава на една страна, сякаш я предизвикваше да го удари.
— Нека още веднъж повторим какво правихте в Гърция — обади се Сернига, като говореше високо и спокойно, явно за да потуши искрата на конфликта, припламнала между Дебора и Кийн за трети път през последния час.
Тя им беше казала истината за пътуването си до Гърция. Не спомена само едно нещо: не разкри предположението си, че изчезналата погребална маска е била носена от частично запазен труп. Полицаите все още мислеха, че търсят антика, притежаваща само парична стойност. Мисълта, че беше търсила трупа на Агамемнон, изглеждаше прекалено абсурдна, за да я сподели с ченгетата. Ако я запазеше за себе си, Дебора можеше да спаси достойнството на онези, които бяха измамени да я издирват сериозно — Ричард, Министерството на културата и антиките на Гърция, Сергей Волошинов и може би дори Маркъс, макар че Дебора не беше склонна да прогони напълно съмненията си спрямо него.
Опита се да прехвърли интереса на Сернига към убития руснак, но той не искаше и да чуе, а Кийн завъртя очи, когато тя спомена думата „останки“ от писмото като доказателство.
— Няма връзка между двата случая — подигравателно отбеляза той. — Същата нощ в окръг Фултън са били убити двама търговци на наркотици. Мислите, че и те са излезли да си купят древногръцки погребални маски? За да ги окачат на мерцедеса си?
— Руснакът не е замесен — заяви Сернига, като миролюбиво прекъсна иронията на колегата си. — Случаят е приключен.
— Не виждам докъде ще ни доведе този разговор — намеси се Калвин Бауърс. Изглеждаше уморен и измъчен, сякаш не беше спал добре предишната нощ. — Защо не продължим сутринта, ако имате други въпроси, на които клиентката ми не е отговорила поне по няколко пъти?
Някой почука на вратата на кабинета. Сернига отвори. Облечена в сива манта и въоръжена с метла, Тоня надникна вътре.
— Ще заключвам. Имате ли нужда от нещо, преди да си тръгна? — без да поглежда Дебора, попита тя.
— Благодаря — отговори Сернига и поклати глава. — Всичко е наред.
Тоня се поклони почтително и отстъпи назад, но сякаш се сети за нещо и се обърна към Дебора.
— Госпожице Милър — официално каза тя. — Бих искала да ви предупредя, че след две седмици напускам. Много харесвах господин Диксън, но сега, след като го няма, мисля, че мястото ми не е тук.
Държането на чернокожата жена беше явно високомерно и предизвикателно и усмивката на Кийн потвърди, че Тоня се държи презрително с новата шефка на музея. В очите й обаче имаше някакво предупреждение, която сякаш казваше: „Включи се в играта“.