— Добре ли си? — попита Калвин.
— Да. Ще се обадя на Сернига. — Дебора нямаше друг избор. Времето да си играе на детектив беше минало.
— Хубаво. — Той я погледна изпитателно. — Може би умно. Ще се отбия до тоалетната, докато говориш с него. И после предполагам, че ще си вземем нещата и ще тръгнем.
Това беше почти въпрос, сякаш тя можеше да му предложи да прекарат няколко почивни дни в планината. Дебора едва чу думите му, кимна и потърси мобилния си телефон.
Излиза, че трупът не е на Агамемнон. Всъщност напоследък не беше и мислила друго, но въпреки това изпита странно безпокойство. Не ставаше дума за древна мумия, прекарала векове в земята, нито за кости, взети от гробище в края на деветнадесети век. Трупът беше по-скорошен и вероятно нямаше връзка с Шлиман, с разкопките, с Микена и дори с археологията. В мислите й изплува и друг настойчив въпрос, докато колебливо натискаше бутоните на телефона. По време на издирването си беше разсъждавала за изчезналите от спалнята на Ричард предмети, задавайки си въпросите какви бяха те и защо. Сега тези въпроси бяха изместени от един.
Чий беше трупът зад библиотеката на Ричард?
И кой го беше убил?
58.
— Агент Сернига — каза гласът по телефонната линия.
— Обажда се Дебора Милър. В Атина съм.
— Къде?
— Атина, Джорджия. Научих нещо, което сигурно ще искате да чуете.
— Казвайте.
Тя започна да разказва. Отишла да изследва възрастта на галеона и случайно попаднала на резултатите от тестовете на Агамемнон. Сернига мълчеше, а Дебора продължи да говори бързо, придвижвайки се от точка на точка, без да прави какъвто и да било опит да скрие нещо. Премълча обаче факта, че Калвин е с нея и когато той излезе от тоалетната и й се усмихна, тя се обърна, за да се съсредоточи върху телефонния разговор.
— Какъв е телефонният номер на лабораторията на ЦПИИ? — попита Сернига, след като мълчаливо изслуша обясненията й.
Дебора погледна квитанцията за тестовете на корабния нос и му го издиктува.
— Вероятно няма да ви кажат повече от мен — добави тя.
— Не искам повече подробности, а адрес за контакт. В момента намирането на хората, поръчали изследванията, е по-важно от самите резултати. Върнете се в Атланта и дръжте телефона си включен.
Дебора затвори. Разбира се. Как бе могла да мисли нещо друго? Не ставаше дума за древна археологическа загадка, а за убийството на най-близкия й приятел. Полицията търсеше убиец, а не труп, и фактът, че беше забравила това, я накара да се почувства унизена и виновна.
Дебора шофираше бързо и се опитваше да открие логика в онова, което бе научила. Новото развитие на нещата я направи сдържана и макар че не съжаляваше за нощта, прекарана с Калвин, нямаше желание да говори. Нито да бъде закачлива или нежна, а да мисли. Не беше свикнала да говори, докато не беше наясно какво иска да каже. Чувстваше се объркана и малко уплашена.
— Какво има? — попита Калвин.
Тя поклати глава.
— Нищо. Съсредоточавам се.
— Върху шофирането или върху резултатите от изследванията?
Заваля дъжд. Дебора включи чистачките и се смъкна по-ниско на седалката.
— И двете. — Не се усмихна и не откъсна очи от пътя. Думите й трябваше да сложат край на разговора.
— Какво мислиш за трупа?
Дебора почувства, че Калвин не се интересува толкова много, колкото се преструва, от възобновяването на контакта помежду им, но не й се играеше по свирката му. Сви рамене.
— Никакви идеи? — попита той.
— Не.
Калвин се обърна към обляното в дъждовни капки стъкло.
— Сигурна ли си, че си добре? Имам предвид с мен.
— Добре съм, Калвин — раздразнено отвърна тя, като си помисли: „Млъкни и ме остави на мира“. — Съсредоточавам се.
Всъщност мислите й се рееха около три неща — възрастта на трупа, факта, че ФБР има правомощия да разследва престъпления от омраза, и смъртта на чернокожия командир на танк в края на Втората световна война, който не познаваше дъщеря си. Но ако хората, които бяха убили Ричард и се бяха опитали да убият и нея в Гърция, знаеха, че сандъкът съдържа трупа не на Агамемнон, а примерно на бащата на Тоня, забравен командир на „Шърман“, екзекутиран заради любопитството си от военен полицай расист преди петдесет години, защо тогава бяха толкова настойчиви и дори убийствено отчаяни да се докопат до него?
Звънът на телефона й я стресна и я изтръгна от мислите й. „Ла Кукарача“. Шегата на Ричард. Двамата с Калвин пътуваха в пълно мълчание повече от час, и се насочваха на юг към града, като вече излизаха от гористите склонове на планината Ред Топ. Водите на езеро Алатуна проблясваха през мокрите от дъжда дървета.