— Обажда се Сернига. Къде сте?
— На половин час път северно от околовръстното шосе. Защо?
— Ще ви дам указания за един адрес. Веднага отидете там. Не се отбивайте никъде.
— Добре. Казвайте.
— Трябва ли да спрете, за да си го запишете?
— Ще го запомня — отговори Дебора, притисна телефона към рамото си и със свободната си ръка направи знак на Калвин.
— Какво? — попита той.
— Писалка — беззвучно раздвижи устни тя, извръщайки лицето си от телефона.
— Добре — каза Сернига. — Адресът е улица Грийнкоув 136, на двадесетина минути път южно от летището. Излезте от магистралата на отклонението за Палмето, завийте наляво и карайте четири мили по Хейсбридж Роуд. Ще отидете право на Грийнкоув. Къщата е първата вляво. Отдалечена е от пътя, но би трябвало да я видите. Изглежда запустяла.
Дебора повтори инструкциите на Калвин, който бързо ги записа. Беше се намръщил неодобрително, че го използват за стенограф.
— Какво е това място? — попита Дебора. — И защо трябва да отида там?
— Там са се настанили гърците — с безизразен глас отговори Сернига, — и крият сандъка.
— Как ги открихте? — изведнъж въодушевена попита тя.
— Обадихме се в лаборатория на ЦПИИ и те ни казаха адреса за обратна връзка.
— Да, разбира се. Чудесно.
— Не съвсем, защото някой ни е изпреварил.
— Всичко… наред ли е? — Дебора не можа да намери подходящи думи.
— Отидете там — заповяда Сернига и затвори.
59.
— Ще те оставя някъде — каза тя на Калвин, без да откъсва очи от шосето. — Къде искаш да спра?
Той се обърна към нея и я погледна, без да отговори.
— Калвин?
— Нещо лошо ли направих? Съжаляваш ли за снощи?
— Не — отговори тя, въпреки че не беше сигурна. — Но не мисля, че трябва да се появяваме заедно там.
— Защо?
— Ами, първо, защото не те поканиха.
— Хубаво — троснато отвърна Калвин. — Много добре. Остави ме пред кантората.
Дебора едва не се извини и не се опита да му обясни, че не става въпрос за него, а че нещата може да станат неприятни, ако други хора ги възприемат като двойка. И че се страхува от онова, което ще види в къщата. Но се въздържа.
Тя спря и го остави. Сбогуваха се набързо и Калвин закрачи към голямата стъклена кула. Дебора потегли и излезе от града. Мина Търнър Фийлд и подкара по околовръстното шосе, но видя знаци само за летището и градчета като Феърбърн, Джоунсбъро и Юниън Сити, чиито имена й бяха непознати. Превозните средства почти изчезнаха и изходите от магистралата се разредиха през няколко километра. Тя се запита дали не е пропуснала отклонението.
Погледна неравните драсканици на Калвин и вдигна глава точно когато минаваше под табелата за изхода към Палмето. Намали и зави. Отпред се появиха еднолентови шосета и пасища за коне, осеяни с червеникавокафяви хамбари с боядисани в бяло греди. Съвършено нов свят и сякаш друга епоха.
Номер 136 изглежда беше произволен, защото наоколо нямаше други къщи. Както Сернига бе казал, сградата беше навътре от пътя и едва се забелязваше в проливния дъжд. Виждаше се обаче, че е порутена и изоставена. Беше стара къща, вероятно във викторианския стил, голяма и украсена с дърворезби и квадратна кула от едната страна. Ако все още можеше да се ремонтира, щеше да бъде изящна постройка, макар и огромна и елегантна, без да бъде претенциозна. Наоколо имаше спрели коли и превозни средства с аварийни лампи и сградата сякаш се намираше в центъра на ураган. По стените й проблясваха червени и сини светлини.
Дебора забрави за Калвин, паркира, успокои се като гмуркач, който поема спортна глътка въздух, и излезе на дъжда. Наведе глава и прибяга по неравната чакълена алея към къщата. На верандата я спря униформен полицай, но очевидно я очакваше, защото когато му каза името си, я пусна да влезе.
Къщата отвътре бе запустяла. Мебелите бяха малко и изглеждаха изоставени, сякаш не бяха се класирали, когато последният собственик беше починал и по-хубавите неща са били продадени. Някъде навътре се чуваше да тече вода. Спукана тръба или пробит покрив?
— Тук горе. — Над перилата на прашното стълбище се наведе Кийн.