Дебора отметна от лицето си мокрите си коси и се качи и той я пресрещна.
— Ах, нейно величество уредничката на музея — с мрачно задоволство каза той.
— Какво става тук? — попита тя. Беше прекалено обезпокоена, за да го репликира.
— Подгответе се. Гледката не е приятна.
Първият труп лежеше прострян по гръб на площадката на стълбището. Ризата му беше разкъсана и на гърдите му с големи, безжалостни разрези, наподобяващи гръцки букви, беше изписана вече позната дума. Атрей. Плътта наоколо беше бледа, но под тялото имаше голяма локва сгъстяваща се кръв. Дебора се подпря на стената, за да не падне.
— Направени са след настъпването на смъртта — каза Сернига, който излезе от една от спалните. — Застрелян е с два изстрела от упор с ловджийска пушка. И после са го разрязали. Кръвта е от раните от пушката.
Агентът на ФБР говореше бързо, произнасяйки думите отривисто, може би от гняв или чувство на безсилие.
— Вижда ли ви се познат?
Дебора погледна трупа. Мъжът беше слаб, вероятно петдесетгодишен и с мургава кожа. Косата и мустаците му бяха прошарени и малко по-дълги, отколкото беше модно. Тя поклати глава.
— Не мисля. Грък ли е?
— Според паспорта му — отвърна Сернига. Дебора не беше сигурна дали това е шега. — Има и други документи, но никой не може да ги прочете. Ще ги изпратя за превод, но мисля, че са от Гърция.
— Документите ли?
— Жертвите. В спалнята има още един. Погледнете го и вижте дали го познавате. И моля ви, огледайте го добре, госпожице Милър. След това ще слезете долу и ще ми разкажете всичко, което все още не сте ми казали и ние ще се опитаме да преценим в колко голяма опасност се намирате.
Той профуча разгневено покрай нея и затропа надолу по стълбите, но по средата спря и се обърна.
— Ако ми бяхте казали за лабораторията преди няколко дни, за да научим адреса на къщата, тези хора щяха да са живи. Би трябвало да се замислите върху това.
Дебора се вцепени, сякаш я беше зашлевил. Кийн гледаше от отсрещния край на коридора. Погледът му беше безмилостен. Тя бързо отмести очи. Лицето й беше пламнало, а устата отворена, сякаш се опитваше да намери думи да каже нещо полезно или поне малко уместно.
60.
Когато се прибра в апартамента си, дъждът беше спрял. По улиците течеше вода. Хорът от щурци и дървесни жаби беше започнал отново. Дебора слезе от колата със сетни сили. Горещият нощен въздух и потискащата влажност като в турска баня изсмукваха и последната й енергия, която беше запазила от срещата със Сернига в Палмето.
Всъщност това не беше среща, а по-скоро словесен дуел, порой от хули, нападки и обиди за намесата, аматьорството, безразсъдната й потребност да крие тайни от единствените хора, които можеха да изправят пред съда убийците на Ричард, и вината й за смъртта на двамата гърци. Кийн се присъедини към тях късно и поне този път само слуша и гледа. След няколко неубедителни възражения за невинност и известно негодувание Дебора млъкна и пое тежестта на обвиненията. Знаеше, че няма смисъл да спори и че агентът на ФБР има право.
Вярно, отначало имаше основателни причини да се съмнява в полицията и по-точно в Сернига. Подозренията й към него се бяха запазили и след като той си призна, че е от ФБР, защото продължи да не й дава информация — но това бяха плитко скроени оправдания за тактиката й. В края на краищата, като разследващ полицай Сернига имаше право да й каже колкото смята за необходимо. Тя, от друга страна, нямаше такова право, и вероятно беше направила достатъчно, за да я обвинят във възпрепятстване на разследването, ако решаха да я подведат под съдебна отговорност. А това може би зависеше от реакцията на гръцкото правителство срещу ФБР, защото не бяха успели да опазят живота на гражданите им.
— Трябваше само да вдигнете телефона — изрева в лицето й Сернига. — И да кажете: „Знаете ли какво, агент Сернига, обзалагам се, че са занесли сандъка в Атина да го датират по въглеродния метод“. Само това трябваше да кажете. Щяхте да станете героиня. Но нямаше да ви бъде достатъчно, нали?
Дебора не можа да измисли обяснение, което би удовлетворило самата нея. Защо отиде в Атина, без да им каже? Заради Ричард ли го направи, опитвайки се да разкрие тайната около смъртта му, водена от псевдосиновни чувства? Може би. Друго, много по-недостойно обяснение й се натрапваше в съзнанието й като гвоздей, бавно забиван в дърво, докато караше към дома си: че отиде там, за да смае Калвин. Почувства се незначителна, бездарна и изтерзана от срам и самопрезрение.