— За каква се мислите? — изкрещя Сернига. — Аматьор детектив, който може да скрие топката на професионалистите благодарение на гениалността си? Вашето разследване не само ни забави и струва живота на двама души, но и не разкри нищо съществено. Мислите, че става въпрос за археология? — приключи той, възмутен от абсурдността на идеята. — Знаете ли, госпожице Милър, за добре образована и интелигентна жена понякога сте смайващо глупава, по дяволите.
Тирадата му все още отекваше в главата й, докато нощта падаше над притихналия апартамент. Дебора се опита да послуша музика и да погледа телевизия, но всичко й изглеждаше неуместно, сякаш проява на неуважение към убитите мъже. Тя се примири с тишината и с вината си, хвърли се на леглото и се втренчи във вентилатора на тавана, усещайки полъха му върху изпотената си кожа. По някое време стана, включи компютъра, за да провери електронната си поща. Нищо. Очакваше съобщение от Калвин, но може би беше по-добре, че в момента не трябва да се занимава с него. Той несъмнено имаше право да бъде озадачен и обиден от пренебрежителното й отношение на връщане от Атина. Като че ли Дебора беше предугадила какво ще види в онази къща, и това бе взело връх над романтичните преживявания. Калвин сигурно го беше разбрал.
Не, не беше така. Нещо друго я бе накарало да му обърне гръб и да се затвори в себе си, още преди да разговаря със Сернига и Кийн — усещането, че е допуснала Калвин твърде близо и трябва леко да го отблъсне, за да не я задуши с вниманието си. Вероятно присъщата й самостоятелност, гордостта и изолацията й, които толкова много й подхождаха в училище, когато се чувстваше различна от останалите момичета, внезапно се бяха обърнали против нея като изведнъж озлобило се вярно куче. Докато седеше сама пред синкавото сияние на компютърния екран и гледаше втренчено празната си електронна поща, й хрумна, че импулсивното й отдръпване от Калвин и внезапното хрумване да запази в тайна от ФБР разкритията си, вероятно са едно и също нещо.
И го разбра едва сега? Виж, Дебора, Сернига има право. За добре образована и интелигентна жена понякога си забележително глупава, по дяволите — ехидно подхвърли вътрешният й глас.
Тя все още седеше умислена, когато забеляза, че лампата на телефонния й секретар бавно мига. Натисна бутона и чу запис на неочакван, но познат глас, изтънчен, образован и малко високомерен.
„Здравей, Дебора.“
— Здравей, Маркъс — отговори тя, сякаш той стоеше пред нея с лулата си в ръка.
„Съжалявам, че не дойдох на срещата в Гърция. Следвах друга улика, която ме доведе обратно тук. Трябва да поговорим, Дебора. Въпросът е там, че… — Той се опита да намери подходящи думи. Гласът му изведнъж стана по-висок и зареден с настойчивост. — Онова, което търсим, съвсем не е каквото мислим… Съжалявам, но… — Маркъс млъкна и на Дебора й се стори, че чу някакво движение. — Пак ще ти се обадя.“
Нямаше второ съобщение.
61.
Дебора се обърна към компютъра. Маркъс щеше да се обади отново. Дори да не се обадеше, тя вероятно вече беше научила колкото знаеше и той. Навярно вече беше разбрал, че трупът е фалшификат и кръстоносният им поход е бил напразен, и затова звучеше толкова…
Разстроен?
Нетърпелив? Разочарован? Чувството й беше познато.
В прозрението й имаше логика, но то я накара да се почувства неспокойна и неубедена. Дебора влезе в търсачката „Гугъл“ и се вторачи в примигващия курсор в полето за търсене, а после пръстите й бавно написаха: Атрей.
На екрана се появиха първите от няколко хиляди попадения — студентски проект за древногръцки мит, сценарий на антична драма, версия на играта „Тъмници и дракони“, с място на действието древна Гърция, дори ваканционни снимки от Микена. В сегашното й настроение слънчевата светлина и усмихнатите лица изглеждаха нелепи.
Дебора се върна на предишната страница и добави още думи в полето за търсене: Агамемнон, толос, злато, Шлиман…
Нищо, освен съвет да провери правописа си.
Тя опита „Атрей“, „керамика“, „гроб“, „гробница“ и „труп“ и получи вариант на страниците, които вече беше видяла, но в различен ред. След това комбинира „Атрей“ с „1940 година“, „Втора световна война“ и „танк «Шърман»“. Последните две думи показаха множество групи с резултати, но в нито един не присъстваше „Атрей“. Всички бяха фокусирани върху справки за войната. Дебора въздъхна, преборвайки се с надигащата се вълна от безразличие, и написа „Атрей, престъпления от омраза“. Чакаше резултатите, когато на вратата се почука.