Дебора отстъпи, подозирайки, че вече е късно.
— Не съм казала такова нещо. Мисля само, че няма логика. Защо убиецът на баща ти ще си прави труда да поставя трупа му сред фалшиви погребални предмети и да му слага маската?
— За да скрие факта, че е американец — троснато отвърна Тоня, — и че е убил един от своите.
— Но ти каза, че трупът на баща ти е бил погребан. Никой не се е опитал да скрие факта, че е мъртъв. Не е било необходимо. Знаели са, че думата на един военен полицай е достатъчна, за да накара чернокожите войници да мълчат.
Лицето на Тоня се изкриви от гняв, обида и унижение, сякаш Дебора я беше зашлевила.
— Е, тогава всичко е наред — каза тя, обърна се и тръгна към вратата.
— Не казвам, че са били прави.
— Разбирам какво искаш да кажеш.
— Тоня, съжалявам. Денят беше… Нямах предвид…
— Няма проблем — отвърна Тоня през рамо и отвори вратата. — Ще се видим в музея.
Тя излезе и трясъкът на вратата отекна в апартамента. Токчетата й затракаха в коридора навън. Дебора беше грохнала от умора и пронизваща, вцепеняваща тъга, и не я последва.
Идеален завършек на деня — помисли тя. — Отчуждаването на последния ти съюзник.
Угаси лампата, приближи се до компютъра и погледна резултатите от последното си търсене: „Атрей, престъпления от омраза“.
Страницата, която се отвори, беше озаглавена „Адвокатска кантора за защита на гражданските права «Южна бедност»: ксенофобски групи по райони“.
В средата имаше оцветена в червено карта на Джорджия, осеяна с разноцветни символи — конфедерални знамена, свастики, бели качулки, черен ботуш, разпятие. Под тях беше показан списък на организациите, свързани със символите горе — Черни сепаратисти, Ку Клукс Клан, Християнско самосъзнание, Расисти бръснати глави, неоконфедерати и неонацисти, всички подразделени в специфични групи, вариращи от Ислямска нация и Нова партия на Черната пантера, Белите рицари на Северна Джорджия и Арийски нации до организация на име Бяла революция в Брукс, Джорджия и Националсоциалистическа групировка в Мороу. Сърцето й подскочи в гърлото. Най-отдолу в списъка имаше няколко организации, изброени като „други“.
Едната се казваше „Атрей“.
Символът й беше единствен на картата и се намираше точно на мястото на Атланта. Малкото изображение приличаше на жълт триъгълник, но когато се наведе и го разгледа по-отблизо, Дебора видя, че има изрязани цепки на мястото на очите. Златна погребална маска.
63.
Първата й мисъл беше да изчете всичко написано в уебсайта, а втората — да се обади на Сернига.
Той знае — помисли тя. — Затова е тук. Проблемът не е Шлиман, нито Агамемнон, а именно тази организация, каквото и да представлява.
Започна да щрака с мишката, търсейки повече информация за групировката. Текстът за „Атрей“ беше много по-кратък, отколкото за другите ксенофобски групи.
„Малка организация, вероятно със затихнали функции и расистки убеждения. Основана е през петдесетте години на двадесети век, но е толкова обвита в тайнственост, че някои анализатори отричат съществуването й. В продължение на няколко десетилетия групировката или е изчезнала, или е престанала да действа. Името й се появява отново в татуировки на бръснати глави в началото на осемдесетте години и съдейки по редките съобщения в мрежата, има малка и тайна членска маса. Целите им не са ясни, макар че по всяка вероятност са свързани с насилие, омраза към хомосексуалистите, цветнокожите и особено към евреите и черните. Образът на златната маска на знамената и татуировките им, изглежда датира от основаването на организацията, въпреки че значението й не е ясно.“
Отново маската.
Дебора се вторачи в нея. Съзнанието й искаше да се отдръпне, но нещо го привлече. Маската се различаваше от истинската, сякаш умаляването й беше заличило изяществото на художествената изработка и я бе превърнало в стилизирана форма без орнаменти, досущ театрална маска или…
Емблема.
Дебора беше сигурна, че я е виждала някъде. Вече познаваше маската отлично. В стилизираната компютърна миниатюра имаше нещо познато — не точно в самата маска, нито в безбройните нейни снимки, които беше виждала…
Обзе я същото усещане, каквото изпита при вида на татуировката на младия убиец в Микена — смътното чувство, че има нещо познато в изображението…