Амне вдигна ръка, опъна нагоре палец, закривайки една десета от видимата картина, и преброи хората, които попадаха под него. Понеже получи огромна цифра, той изброи хората около всеки огън, а сетне преброи самите огньове.
Приблизително двайсет хиляди войници се намираха в долината пред него — без да се броят препускащите конници. Бивакът се простираше далеч отвъд погледа му в двете посоки и Амне не беше в състояние да определи докъде стигаше. Едно обаче беше сигурно — проклетата орда бе застанала на пътя между него и армията на крал Ги.
Но ако армията на Саладин по някакъв начин се бе озовала зад тази на краля, какво бе станало с християнските сили? Дали бяха потеглили в друга посока? Или бързаха с ускорено темпо да настигнат омразния враг? А може би Саладин бе свърнал неочаквано от предполагаемия си маршрут?
Амне все още си блъскаше главата над тези въпроси, когато усети леко подръпване на наметалото. Той завъртя глава.
Бедуинът бе приклекнал в краката му, така че да не могат да го забележат от другата страна на хълма. Той отпусна леко ъгълчето на своята куфия5, която пазеше устата му от слънцето и вятъра. Тесните, извити черни мустаци, които наподобяваха изящни щрихи с калиграфска четка, нанесени върху икона от подпийнал монах, приковаха вниманието на Тома Амне. Беше виждал тези извити мустаци, широкото лице, втренчените очи — всеки път, когато бе надзъртал в парите, заобикалящи Камъка.
Мустаците се повдигнаха, разкривайки два реда бели зъби.
— Мога ли да ти покажа едно чудо, о, християнски господарю? — Гласът бе напевен, подигравателен.
— И какво е то? — попита предпазливо Амне.
— Една реликва, господарю, отрязана от ризата на Йосиф. Била е намерена в Египет, но макар оттогава да са се изтърколили много столетия, цветовете й са все тъй ярки.
Бедуинът извади изпод своята джелаба6 парче коприна, която блестеше на слънцето.
Амне се претърколи, поставяйки незабелязано ръка върху дръжката на кинжала, и разгледа отблизо парчето плат в ръцете на непознатия. Беше нащрек, макар да знаеше, че се намира в по-изгодната позиция. Реши ли да го нападне, бедуинът трябваше да се хвърли нагоре. Още преди да изпълни замисъла си, от гърдите му щеше да стърчи дръжката на Амнеовия кинжал.
Но имаше нещо в тази сцена, което караше Тома да не прибързва с удара. Човекът срещу него не беше обикновен простосмъртен — Камъкът, който сега лежеше в кесията на колана му, отдавна го бе предупредил за това. Енергията, която кипеше под бронзовата кожа на непознатия, бе в състояние да отбие всяко насочено към него оръжие. Коприненото парче сочеше недвусмислено, че бедуинът е душепияч, хашишиюн. А Камъкът допълваше, че е нещо повече от обикновен член на организацията.
Тома Амне бе дошъл тук, готов да се бие с цяла една армия. Но виденията на Камъка го бяха отвели при още по-голямо предизвикателство.
— Не тук, Убиецо — прошепна той.
Усмивката на бедуина, фалшива и злобна, сега внезапно замръзна. Устните му се опънаха в тясна, заповедническа линия. Очите му станаха черни точици.
— Прав си — съгласи се накрая. — Тук сме само на хвърлей от лагера на Саладин.
— Подготвил ли си място?
— Зная едно, което е подходящо.
— Тогава води ме там.
Мъжът се изправи с едно бързо и гъвкаво движение, извърна се рязко и забърза надолу по хълма, сякаш се плъзгаше по пясъка. Сега гърбът му бе съвсем открит за меча на Амне. И двамата обаче знаеха, че тамплиерът няма да нанесе този удар — жестът щеше да е повече от безсмислен.
Амне заряза на склона дисагите, мяха с вода и меча, след което последва Убиеца.
Рано следобед на втория ден дори най-гордите тамплиери вече бяха готови да коленичат пред локвата, в която бяха намерили разложената овца, и да сърбат жадно от калната вода. Течността беше твърде ценна, за да позволят и капка от нея да остане по чаши или в мехове.
На конете вода не се полагаше. Жерар дьо Ридфорд си даваше сметка, че това е грешка — конете бяха тяхната сила. За един френски рицар да се бие означаваше да размахва меч от седлото, да атакува с копие в ръка, да гази с копита враговете. Освен това в пустинята пеша не можеш да стигнеш далече. Да изоставят конете на горещината и тяхната жажда би означавало да признаят поражението си.