Местните жители с въздишка на облекчение видели гърба му, без дори да разберат и още по-малко да оценят замисъла му по достойнство. Но настоящата ситуация се оказала напълно извън обсега на техните представи. На първо място новите собственици живели в пълна изолация от останалите. Селото, упорито отхвърлящо каквито и да било намеци за господарско фамилиарничене от страна на нескончаемите посетители-парвенюта, се дразнело двойно повече, ако въпросните посетители не проявявали никакво желание за сближаване. Селяните не обичат да ги пренебрегват. Дори неколцината любители на голф, пристигащи от Лондон в края на седмицата с коли, претъпкани с храна и бутилки вино, да правели плахи опити за сближаване с местните в тукашната кръчма „Суон“, срещали откровените им подигравки.
Следващата черна точка за новите обитатели на „Ветрогона“ била от много по-сериозно естество. Те не харчели нищо в селото. Нито веднъж някой от тях не се отбил в „Бобс Емпориум“ или дори в пощата, да не говорим за кръчмата. С особено недоволство бил посрещнат и фактът, че новопристигналите разоравали и разкопавали трите акра, прилежащи към имота, с очевидното намерение да отглеждат сами някои продукти, но когато един от тях бил забелязан да слиза от автобуса с торби, носещи марката на веригата за хранителни стоки „Сейнсбъри“, това вече породило взрив от недоволство. Ето защо, изпълнени с чувство за справедливо възмездие и с радостно очакване, голяма тълпа зае местата за публиката в местния съд, където дознателят от Отдела за разследване на престъпленията щеше да изслуша свидетелите на тъжното събитие.
Починалият, петдесет и три годишен в момента на смъртта, се казваше Джеймс Картър. Заседанието започна с изчитане на писмените показания на фелдшера от линейката на Бърза помощ, пристигнал в Господарската къща след тревожното обаждане оттам, че господин Картър лежи в подножието на стълбището.
— Направих кратък преглед на починалия — четеше дознателят — и се свързах по телефона с централата, откъдето изпратиха лекар и информираха полицията.
Последваха показанията на доктор Леситър. Дребният надут мъж категорично отказваше да използва една дума, ако на нейно място можеше да изреди поне пет, и в резултат много скоро аудиторията се отегчи и мнозина насочиха вниманието си към членовете на комуната.
Това бяха осем души, чийто външен вид будеше своеобразно разочарование. Публиката в залата, начело с госпожа Булстроуд, очакваше екзотични екземпляри, чието облекло или поне външни белези да ги отличава драстично от останалите. Вярно, едно от момичетата в панталони от лек муселин имаше червена точка на челото, но подобни аксесоари се виждаха почти всеки ден в Ъксбридж или Слау. По-скоро раздразнени, хората насочиха отново вниманието си към лекаря точно в момента, когато той произнесе думите „силна миризма на бренди“.
Следващият свидетел — приставът, потвърди, че е разпитал човека от линейката дали е забелязал следи от умисъл, каквито той самият не бе открил. Дойде ред и на първия член на Ложата на Златния ветрогон: висока едра жена в ярък копринен костюм, с несъмнено хубава фигура. На въпроса дали наистина тя е госпожица Мей Кътл, дамата отговори утвърдително и продължи да разказва какво бе правила във въпросния ден с подробности, от които никой не се интересуваше.
Имала час при зъболекар в Костън — труднолечим кътник, — излязла от къщата непосредствено след единайсет и качила в колата още трима от комуната, които я помолили да ги остави край Спинакърс Уд, където искали да търсят пътеки на животни.
— Наложи се да чакам пред кабинета. Едно дете капризничеше неспирно. Обещаваха му патета, мечета, сладолед — и всичко това едновременно. Само и само да не се върти. Сигурно затова хората казват „цена няма“… Та докъде бях стигнала?
— До кътника — обади се дознателят.
— А, да. Това ме накара след зъболекаря да се отбия в музикалния магазин. Купих си Соната на Бокерини и нещо от Офенбах. Винаги съм го смятала за истински Лист на челото — тя хвърли сияещ поглед към дознателя, който само я изгледа изумен над очилата.