Сърцето на Джанет се разтуптя, когато погледът й попадна върху бледите, почти синкави крака с изключително крехки кости. Изглеждаха така, сякаш, стига да поискаш, ще ги прекършиш като суха клонка. Тя бързо отмести очи. Неочаквано изпотената й ръка започна припряно да замита трохите. За част от секундата момичето почти докосна прозрачната кожа и едва тогава се насочи към десенираните с Мики Маус гуменки.
— Пазете си краката — глухо прозвуча гласът й.
— А ти, Арно? — попита Кристофър.
— Ще продължа заниманията си с Тим — отговори мъжът. Изправи се и взе от масата квадратната солница и няколко лъжици. — Започнали сме сламен покрив за един от пчелните кошери. — Всеки от членовете на комуната правеше опити в някакъв занаят.
— Твърде много се стараеш — отбеляза Хедър. Думите й прозвучаха пискливо като свирчица.
— Е… Не чак толкова. — Арно очевидно се смути.
— Снощи проведохме с него астроцеремония, нали Хедър? — обади се Кен.
— Правим опити да го просветлим.
— Сетне предложихме центъра на неговата аура на Лейди Порша — златната господарка на спокойствието.
Всички се държаха изключително позитивно. Арно им благодари, но не знаеше какво повече да каже. Нито двамата Бийвър с цялото им проявление на ведро поведение, нито Лейди Порша, нито който и да било не бе способен да помогне на Тим. Можеха само да го обичат. Не беше малко, разбира се, но и не беше достатъчно, за да го изведат от света на сенките.
Усилията бяха напразни. Арно го знаеше. Но щеше да е жестоко спрямо Хедър и Кен, изпълнени с позитивно мислене и добри намерения. Те не изпитваха мрачни колебания. Появеше ли се нещо подобно, натикваха го в килера. Категоричният им отказ да видят сивата, да не говорим за мрачната страна на живота бе причина за изключителното им благодушие. На едва загатнатия проблем те имаха готов отговор. Допускаха какво би станало. Опростяваха нещата. Разрешаваха въпроса. Всеки от тези етапи бе свързан по някакъв начин със съчувствието — деликатно насочено, обвито в ласка и съвсем естествено. Трикси отдръпна стола си от масата.
— Радвам се, че тази вечер, когато ще имаме тържество, не съм дежурна в кухнята. Спокойно ще си изпия питието в „Блек Хорс“. Всички ще се нуждаят от питие, сигурна съм.
Кен и Хедър се усмихнаха добродушно на дръзко изразената прищявка. Досега никой от групата не бе влизал в селската кръчма. Джанет се измъкна изпод масата, разтривайки натъртените си колене.
— Какво значи това, че искаш едно питие? — попита Арно.
— Господин Гамлин. Не ми казвай, че си забравил за посещението му.
— Не, разбира се. — Арно вдигна пластмасовата купа, от която всички си сипваха мюсли. Едно от правилата в комуната бе никой да не става от масата с празни ръце. Макар често да отнасяха по нещо, от което никой не е успял да си сипе или възползва, системата работеше добре. — Ще приготвиш ли прочутото си суфле, Хедър?
— Ако той закъснее, няма да успея. Знаеш ги богаташите. — Гласът й звучеше сякаш съвсем скоро е пристигнала от Стоковата борса.
— Мислехме да приготвим лазаня „Трите бобени зърна“ — обади се Кен, поглаждайки тънките си мустачки.
— Доста хранително ще бъде.
— Тогава опитай суфлето с компот от круши. Сложи и малко мляко от Калипсо, ако не е твърде престояло.
— Чудесно. — Лицето на Арно просветна, все едно точно това е имал предвид.
— Сигурно ще й купи умопомрачителен подарък — обади се Трикси.
— Знам, че безмилостните богаташи най-много обичат да забият вилица и нож в голяма сочна пържола — намеси се и Джанет.
— Страхотен тъст си си избрал, Кристофър. — Кен намигна на младежа.
— Да не прекаляваме — въздъхна Кристофър и започна да вдига приборите от масата.
— Тук явно няма да получи пържола — потрепери Хедър. — А ти как разбра, че е безмилостен, Джен? — Тя чудесно знаеше колко много Джанет мразеше да я наричат Джен. Тази привилегия имаше единствено Трикси.
— Виждала съм го преди много време на екрана на мърдащата кутия. Участваше в някаква телевизионна дискусия в предаването „Пари“. Дадоха го първо как излапва няколко пържоли и едва тогава започна да говори.