— Тая работа е малко ужасна, да ви кажа — рече баба Моркий после, докато се мотаеха безцелно. — Като бях млада, ако някой умреше, го погребвахме. В земята.
— Земя ли? — попита Гърдър.
— Нещо като под — обясни бабата.
— И после какво ставаше?
Баба Моркий го изгледа неразбиращо.
— Кво?
— Ами, после къде отиваха? — търпеливо попита Канцеларият.
— Къде да ходят? Не смятам, че ходеха някъде. Умрелите не се разхождат много насам-натам.
— В Магазина — бавно обясни Гърдър, все едно обясняваше на някое доста закъсало дете, — когато един ном умре, ако е бил добър ном, Арнолд Брос (създаден в 1905) го изпраща да ни види пак, преди да отидат на По-Доброто Място.
— Как може… — започна баба.
— Искам да кажа, вътрешната им част — поясни Гърдър. — Онова нещо вътре в тебе, дето наистина си ти.
Те вежливо го погледнаха в очакване да каже нещо не чак толкова безсмислено. Гърдър въздъхна.
— Добре. Ще намеря някой да ви покаже.
Заведоха ги в отдел „Градинарство“. Странно място, помисли си Масклин. Приличаше на света там навън, само че някой му беше махнал всичките мъчни работи. Единствената светлина беше слабото сияние на вътрешните слънца, които горяха по цяла нощ. Нямаше ни дъжд, ни вятър, и никога нямаше да има. Имаше трева, но това бе просто боядисано зелено платно, от което стърчаха конци. Имаше планински скали, направени не от друго, ами от пакети семена, и на всеки от тях имаше картинка.
Масклин подозираше, че тези картинки нямат нищо общо с истината. На тях бяха нарисувани цветя, но тези цветя не приличаха на нищо, което беше виждал преди.
— Навънка като тука ли е? — попита водачът им, млад свещеник. — Разправят, ъъ, разправят, че сте били там. Разправят, че сте виждали какво е. — В гласа му се долавяше надежда.
— Имаше повече зелено и кафяво — чистосърдечно каза Масклин.
— А цветя имаше ли? — попита свещеникът.
— Имаше някакви цветя — съгласи се Масклин. — Но не като тия.
— Веднъж видях и като тия цветя — изтърси Торит и после — нещо необичайно за него — млъкна.
Преведоха ги покрай една огромна косачка и там…
И там имаше номи. Високи, дебелички номи с червендалести личица. Шарени номи с розови бузки. Някои държаха въдици или лопати. Някои бутаха писани колички. И всички до един се усмихваха.3
Известно време племето мълчеше.
После се обади Грима, много меко:
— Какъв ужас.
— О, не! — на свой ред ужасен, възрази свещеникът. — Напротив, прекрасно е! Арнолд Брос (създаден в 1905) те изпраща новичък и спретнат, а после напускаш Магазина и отиваш на едно прекрасно място!
— Няма жени — обади се баба Моркий. — Доста милостиво, все пак.
— А, да — рече свещеникът. Изглежда, май не му беше много удобно. — Това винаги е било малко спорен въпрос, не сме сигурни защо е така, но мислим, че…
— И на никого не приличат — добави бабата. — Всичките са еднакви.
— Ами, разбирате ли…
— Ако ме видиш да се връщам по тоя начин, ела ме ритни — рече баба Моркий. — Ако вие се връщате такива, на мен хич не ми и трябва да се връщам.
Свещеникът почти ронеше сълзи.
— Не, но…
— Веднъж видях едни като тия — пак беше старият Торит. Лицето му беше твърде смирено. Трепереше.
— Млъкни, бе — обади се бабата, — кво си видял, нищо не си видял.
— Видях, видях — продължи Торит. — Като мъничък. Дядо ми Димпо веднъж ни поведе през гората, и накрая стигнахме едни каменни къщи, където живееха човеци, а пред къщите имаше малки нивички с цветенца като тия тука, а тревата им беше късичка, и имаше вирчета с оранжеви рибки, и там видяхме един от тия. Седеше връз една каменна мухоморка до едно такова вирче.
— Да бе, да — автоматично се обади бабата.
— Точно там си беше — отвърна спокойно Торит. — И си спомням, че дядо ми рече: „То туй, неговото, не е живот, дъжд те вали, вятър те вее, пилетата ти цвъкат по шапката, пък кучетата цял те препикават.“ После ни разправи, че тоя бил ном-гигант, и се обърнал на камък, щото седял там твърде дълго, а никога не хванал ни една рибка. И рече: „Ега ти умирачката, туй хич не е за мене, момчета, аз искам отведнъж, както…“ — И точно тука един котарак му скочи отгоре. Какъв ти смях тука!
— И какво стана? — попита Масклин.
— Аа, котарака хубавичко го посрещнахме с копия, после вдигнахме дядо и побягнахме като куршу… побягнахме много бързо — довърши Торит, като следеше каменното изражение на баба Моркий.
— Не, не! — простена свещеникът. — Въобще не е така! — И се разрида.
3
По традиция англичаните поставят в цветните си градини гипсови фигурки на джуджета. — Б.пр.