МАСЛИНОВАТА ФЕРМА
Каръл Дринкуотър
На Мишел, който живее богат на цветове живот.
Една интимна история, разказана на глас.
Je t'aime.[1]
Благодарности
Тази книга никога нямаше да съществува без Мишел. Така че първо на него изказвам благодарност за подкрепата, великодушието и безусловната му любов. Специални благодарности и на нашите семейства и приятели, които населяват тези страници.
Също така съм изключително благодарна на моята агентка и приятелка Софи Хикс, на Маги Филипс, Хитеш Шах и Грейн Фокс, които ми помагат за изглаждането на неравностите по моя професионален път, и на старите ми приятели Крис Браун и Бриджит Андерсън, които винаги се отзовават, когато имам нужда.
Изказвам огромната си благодарност на чудесния колектив на „Литъл Браун“, Великобритания, в това число и Карълайн Норт, за старателното редактиране, и най-вече на Алън Самсън, задето си купи книгата и ми предложи вдъхновяващи идеи.
Прекалено много от нещо хубаво може да бъде чудесно.
…на юг в друго, обжарено от слънцето място…
Предговор
Момичетата се взират слисани.
— Това ли е прекрасната изненада, папа? — пита Ванеса.
Мишел кимва утвърдително.
Папа им беше обещал вила с басейн. За съжаление, обзет от ентусиазъм, Мишел бе пропуснал да спомене, че басейнът е пресъхнал. Нещо по-лошо, вътрешността му не само бе напукана, нащърбена и без капка вода, но избелелите му сини стени и значителна част от дъното му бяха плътно обрасли с бръшлян.
— Искам да плувам! — проплаква Кларис.
— Утре ще изрежем бръшляна и в неделя ще го напълним, обещавам.
Чух това обещание, докато минавах, олюлявайки се, нарамила купчина кашони, пълни със стари и практически безполезни кухненски съдове, които бях изровила от задръстените шкафове на лондонския си апартамент. Обещанието на Мишел, макар и дадено неволно, е добронамерено, но едно съмнение ми нашепва в ухото, че той може да съжалява за това. Ами ако се окаже, че има теч от коритото на басейна? Решавам да не изразявам на глас тази мисъл. Освен това, моите съмнения вероятно не са нищо повече от песимизъм, дължащ се на безсънната нощ.
По-голяма част от пътуването ни с колата премина през нощта, за да избегнем най-голямото натоварване на празничния трафик, който през целия вчерашен ден задръстваше основните пътни артерии. Около осем и половина вечерта наближихме покрайнините на Лион само за да открием, че le péage[2] се е превърнал в своеобразен курорт. Беше обявено, че преминаването през него ще се забави с два часа. Така че французите, по истински френски маниер, се възползваха от възможността да се съсредоточат върху вечерята, което, разбира се, забави нещата още повече.
Това беше пъстра и завладяваща гледка. Колона от превозни средства, дълга много километри, семейства и домашни любимци, седнали на сгъваеми столове край колите си (по-малко организираните разстлали одеяла за пикник направо върху пътното платно), всички похапващи меню от три блюда и пиещи обилно количество алкохол.
Като изключим общото ни раздразнение, открих, че това е изключително забавно. Докато се разхождах край дългата няколко километра колона от чакащи коли, видях собственици на превозни средства, които предлагаха на спътниците си дегустация на местното им вино, късчета от сочни ястия, забъркани набързо край пътя, кремообразни и ярко оцветени десерти, разнасяни в лъжици нагоре-надолу край опашката от автомобили, дочух част от съвети за доизкусуряването на иначе известна рецепта и като връх на всичко това — по някоя партия бридж, придружена от сервирано след вечерята кафе, последвано в един-два случая от чаша калвадос. Какъв талант имат французите да превръщат всяко събитие във възможност да се насладят на тънкостите на храненето.
Когато движението се нормализира, забелязах семейства, които бяха станали добри приятели с други семейства от колоната, да си разменят адреси така, както някои хора го правят, когато са прекарали една или две седмици заедно в един и същи курорт.
След като минахме през Лион, продължихме пътуването, като спряхме само за кратка почивка на един крайпътен паркинг, където клетият Мишел трябваше да поспи малко с дебелата Памела, завързана с повода си за глезена му, за да не избяга. Преди зазоряване отново потеглихме, като закусихме край градчето Фрежюс. Там половината местно население вече се беше събрало в баровете, наслаждавайки се на първия си за деня коняк.