Моите спокойни сутрешни плувания на плажа край казино „Палм Бийч“ са изместени от изнурителен, безумен маршрут на семеен излет ала господин Юло[35].
Сега дори Памела ни придружава. Няма ги бавните обиколки, които ми действаха като физическа медитация, като подготовка да посрещна трудностите по обновяването на къщата с ограничения ни бюджет. Те са заменени от багажник, пълен с влажни кърпи, мокри бански костюми и протичащи шампоани. Да не говорим за Памела, която носи още двайсет килограма пясък по влажната си козина. Сега, вместо да поплувам, да си тръгна от плажа в ободряващо уединение и да се върна в къщата в осем часа, за да взема Мишел, по времето, когато групата е станала от сън, събрала се е и пътуваме по булевард „Карно“, вече е настъпил час пик и аз съм ядосана.
— Не искам повече да го правя! — изкрещявам. — Това беше моето сутрешно плуване!
Налудничавият ентусиазъм в колата отстъпва пред неловко мълчание. Нашият излет е мрачен и никое от момичетата не отговаря, когато се обръщам към тях. И двете седят намръщени.
По-късно на чаша претоплено кафе — водата ни бе свършила и нямахме време да напълним дори една от пластмасовите ни туби по пътя обратно поради факта, че в десет и половина щяха да идват електротехник и представител на електрическата компания — Мишел ме укорява. Казва ми меко, че не се държа като член на семейството.
— Не си свикнала с това, chérie. Момичетата разбират.
И ме целува леко по носа. Но очевидно те не разбират. Смятат ме за побъркана и аз наистина съм готова да се хвърля в гъсталака от орлова папрат или да потъна в черната вода на езерцето.
Докато съм се отнесла в мисли, чувствайки се непълноценна, електричеството е пуснато — безболезнен процес, разбира се, в сравнение с ескалиращата водна сага. В присъствието на електротехника, мосю Долфо, Мишел отново отваря главния кран за водата, но по тръбите не потича нищо, дори не се чува гъргорене.
— Предполагам, не знаете нищо за това, нали? — пита той мосю Долфо, който поклаща отрицателно глава и повдига рамене.
За да не си разваляме настроението, в чест на нашата първа стъпка към по-комфортен живот, отскачаме до най-големия хипермаркет, който някога съм посещавала, и купуваме скромен малък хладилник. На връщане Кларис посочва серия от пъстроцветни плакати, разлепени по стълбовете на уличните лампи из цялото село. Те рекламират празничната заря, която ще се проведе на плажа в Кан същата вечер. Умолява Мишел да я заведе вечерта на брега. Той се опитва да я разубеди, напомняйки ѝ за хилядите хора, които ще бъдат там, като я уверява, че ще видим много повече от нашите тераси, но Кларис, а сега и Ванеса продължават да настояват. Така че заедно с Памела, която не смеем да оставим, да не би да се изплаши от гърмежите и да получи инфаркт или да избяга от ужас далече и да не успее да намери обратния път, се присъединяваме към колоната спускащи се по хълма автомобили и се отправяме към плажа, където гъмжи от летовници. Всички паркинги са препълнени, няма местенце, което да е по-близо до Кан от нашата собствена вила, където да оставя моя фолксваген. На този етап съм напълно готова да зарежа колата и да си тръгна, но Мишел предлага да излезем на километър-два от града, да намерим някой безлюден участък на плажа и да гледаме зарята оттам. Така и правим. След като паркирам автомобила, отивам до малък каменен вълнолом и сядам на него. Момичетата подхващат доста сериозен разговор с баща си и аз предпочитам да стоя на дискретно разстояние и да гледам морето. Така или иначе не чувам това, което обсъждат, а и след избухването ми по-рано се чувствам донякъде като оголен нерв. Пред мен вълните блестят като сребро на лунната светлина. Водата, която тихо се плиска в краката ми, е успокояваща, но не утолява дълбокия смут, който цари в душата ми. Надолу по крайбрежието започват фойерверките. Големи сини, бели и червени кълбета — цветовете на френското знаме — избухват в рояк искри, които безшумно угасват. Тук аз съм чужденка, аутсайдер. Това ми е добре познато. Пътувам много и често съм се озовавала сама в най-необичайни ситуации, но този път има и друг нюанс. Дадох всичките пари, които притежавах (вярно, те не бяха кой знае колко много), и свързах съдбата си с човек, когото едва познавам. Изгубена в розовия залез, без никаква представа накъде съм се отправила. Сега разполагаме с имение, което не можем да си позволим, без вода, без никаква перспектива, две момичета, които ме търпят…
Ръката на Кларис се опира на рамото ми, когато тя се отпуска тежко до мен. Сварва ме неподготвена.
— Tu est très pensive[36], Каръл. Двамата с татко ще имате ли бебе? — пита тя без предисловия.