Мишел потегля с пълна скорост с колата, за да се обади по телефона на мосю Долфо, докато останалите слагаме масата за обяд и сменяме касетата на касетофона в басейна. Склонът се оглася от фънк мелодии. Нашият проблем с водата е към края си.
Ах, каква голяма част от градския живот приемаме за даденост! Тук простичките действия за поддържане на хигиената ни — да си измием зъбите, да насапунисаме безгрижно тялото си, да натъркаме обилно с шампоан косата си, докато заприлича на тюрбан от пяна — ни карат да ликуваме. Ванеса открива цепнатина в една от тръбите, от която водата блика като гейзер. Прескача я насам и натам, джапа в образувалата се кал, като вдига пръски и се мие, смее се и крещи. Нейните жизнерадостни викове пронизват горещия застинал въздух, като заглушават дори цикадите.
— Виж, къщата има югозападно изложение. Гледа към залива на Кан, нос Фрежюс и големия залив Напул и ако се повдигнем на пръсти или вземем една стълба и се покатерим по задната стена на плоския ни, настлан с чакъл покрив, ясно можем да видим двата острова, спящи край бреговете на Кан западно от Антиб, известни като Леринските острови.
От нашата тераса след залез-слънце, когато уличните лампи засветят по протежение на крайбрежния път, виещ се като змия около носа, изглежда така, сякаш някой е изпуснал безценна диамантена огърлица, оставяйки я да блести по цялата западна половина на хоризонта. Понякога планината Естерел става тъмносиня и прилича на японска картина. Над нея залезът обагря небето в розово, което ми напомня за прелитащо като в мираж ято фламинги. Приятелите ни се влюбиха в тази порутена ферма също като нас. Така че не сме единствените, не сме толкова безразсъдни.
Благодарение на стаите, заети от нашите гости, сега хотелът на мосю Паркинг е пълен. Той поставя табелката Complet[46] и малката афера с незаконните душове се забравя с едно свиване на раменете и чаша вино. Уреждаме сметката си с него, докато момичетата опаковат багажа си, и след това ги откарваме вкъщи, за да останат с нас във фермата. При това те изглеждат въодушевени от тази перспектива.
— Papa! Papa, viens içi![47] — вика Кпарис. Всички захвърляме сечивата си и хукваме към терасата, където тя стои и маха с ръка. Ванеса е до нея. Двете коленичат и се взират в нашето езерце. — Il y a des poissons![48]
Знаех си! От онзи горещ, изпълнен с хапещи мушици следобед, когато за първи път открихме езерцето, периодично се връщах там, опитвайки се да проникна в тайната на живите същества под неговата приличаща на опушено стъкло повърхност.
Кларис, с обичайната си страст към малките представители на фауната, е прекарала последния час да пълни кани с вода от лукса на нашето водоснабдяване — течащата чешма! — и да ги излива в езерцето. Прясната вода е раздвижила жабуняка и живинките под него. Там, плуващи близо до повърхността на плискащата се в орловата папрат малко по-прозрачна вода, има три огромни риби, всяка от които дълга поне трийсет сантиметра.
— С’est incroyable![49]
Четиримата сме застанали на четири крака като жадни улични котки и наведени над водата, разглеждаме рибите. Те са шарани или огромни златни рибки. След това се появява още една. И още една. Преброяваме общо пет или шест. Може би дори седем — трудно е да бъдем точни, тъй като те се стрелкат и се гмуркат. Но първите три са най-големи.
— Как са живели през цялото това време? — чудя се аз.
— Чрез планктона, естествената растителност. Въпреки това си е до известна степен чудо.
Наистина е така. Другото откритие за живите организми в „Апасионата“ е тяхната издръжливост. Всеки ден сме очаровани от нови чудеса.
Неочаквано пристига един доста неприятен гост — възрастен неженен джентълмен търси Мишел. Той е писател, който е дошъл с надеждата да му продаде сценарий. Питаме се как ни е намерил, но не стигаме до никакво задоволително обяснение. За щастие нашите битови условия са толкова очевидно примитивни, че няма нужда да се извиняваме за липсата на легло, но вежливостта и безкрайната щедрост на Мишел повеляват да го поканим да остане за вечеря. Малката ни компания вече наброява единайсет души. Вечерята се пече на барбекюто. Приготвянето ѝ е общо дело и е много забавно.
Храним се под магнолията. Оттам имаме изглед към морето и планината. Златистата мека светлина на старинната газена лампа, която бях донесла от Англия, осветява нашата късна вечерна компания. Водата, която тече бавно в басейна, заплашва да заглуши „Лесен живот“ на Били Холидей. Нас това изобщо не ни тревожи. Шуртенето е истинска музика за нашите уши, макар да изчисляваме, че при това темпо ще са нужни три седмици, за да се напълни басейнът. Крис, един от най-старите ми приятели, предлага да инвестираме в няколко маркуча, както и да ни ги купи като подарък за новия дом. Пием за това и го уверяваме, че си е осигурил радушен прием при повторно гостуване.