На следващата сутрин дъждът е спрял. Земята е влажна и мирише на пръст, въздухът е чист, измит от сухата горещина.
Както никога, аз ставам първа и се затътрям сънливо в кухнята да сваря кафе. Представете си изненадата ми, когато изведнъж осъзнавам, че подът под краката ми е мокър и студен. Поглеждам надолу и виждам три локви, които изглеждат като дъждоносни облаци върху настлания с плочки под. Отначало съм готова да обвиня клетата Памела, че се е промъкнала в кухнята посред нощ, за да търси храна, и се е изпикала там, но после ме обзема ужас. Вдигам глава към тавана и виждам сред напуканата и лющеща се мазилка три дупки. Малки дупки, колкото да провреш в тях молив, но те са фатални, защото пропускат дъждовната вода.
— Мишел! Имаме си течащ покрив!
Ваканционни глигани и Анри
Не сме оставили непретърсен нито сантиметър от течащия покрив или кухнята, нито сантиметър необследван за измазване или за включване в някои от останалите проекти, които ни чакат. Отгоре на всичко къщата все още предстои да бъде купена. Нощем се събуждам, плувнала в пот, преследвана от условието на мадам Б.: „Ако нещо се обърка, вие губите всичко“. На този етап със сигурност сме инвестирали повече, отколкото се бяхме договорили. Въпреки това първото ни голямо препятствие — водата, най-накрая е преодоляно, така че в компанията на момичетата, с Мишел решаваме да не обръщаме внимание на останалите и да не се притесняваме. Позволяваме си да бъдем en vacances.
Спим на отворени френски прозорци, готови да посрещнем следващата зора. Стаята гледа към занемарена задна тераса, частично засенчена от две приятно ухаещи евкалиптови дървета и един корков дъб — вечнозелен, чиито сребристи листа приличат по-скоро на тези на маслината. Тази тераса е мястото, където се усамотявам. Закусваме там, когато момичетата спят до късно: препечени филийки, пресни плодове, кафе. Въпреки че това е единствената тераса, която няма изглед към Средиземно море, аз я обичам — закътана в задната част на къщата, имам чувството, че тя е само наша.
Изгряващото слънце, което се процежда през върховете на дърветата, обещава още един топъл ден. Докато слагам кафето да се вари, Мишел слиза с колата по хълма около километър и нещо до селския хлебар, който е станал да пече хляба още от три часа сутринта. От него купува пресни топли франзели, pain an chocolat[51] — толкова пухкави, че на практика се смачкват при допир, и обикновено sablé — големи кръгли курабии с аромат на бадеми, които, въпреки моята постоянна грижа за теглото ми, поглъщам с такава страст, която би засрамила и Памела.
Вече съм прекратила сутрешните си пътувания до плажа. Вместо това се отправям към басейна, като влизам по стъпалата, понеже още няма достатъчно вода, за да скоча в него. Нивото в плиткия му край сега стига до бедрата ми. Гмуркам се там и кучешката стигам до по-дълбокия край, където мога да поплувам прилично, като правя една-две ширини. Опитвам се да не пляскам шумно, за да не събудя момичетата, които спят до обяд, когато отварят жалузите си за ослепителното, жарко слънце.
След напрежението през изминалите две седмици се установява един по-бавен ритъм, който приемаме с охота. Започвам да работя по нов роман, след като вече завърших първия. Мишел го представи на различни телевизионни мрежи и се опитва да осигури финансиране, за да го продуцира и да заснеме по него телевизионен сериал в Австралия по-късно през годината.
Сега не се разделя с фотоапарата си. Фотографията е неговата страст. Естествено, има снимки на къщата „преди“ и „след“ за бъдещите албуми, но Мишел снима най-вече растения, обикновено цветя. Прекарва часове да се взира през обектива в тичинките на това жълто цвете или онази дива роза. Изумително е колко много растителни видове са оцелели сред тази обрасла с трънливи храсти градина и са успели по един или друг начин да намерят нужната им светлина, да държат главичките си обърнати към слънцето и да цъфтят обилно.
Започвам да забелязвам приликите между Кларис и Мишел, като гледам баща и дъщеря да обсъждат сложното устройство на една пъпка, финия като власинките на перце рисунък върху дадено листо, формата на папратова клонка, дори стръкче трева. Двамата изчезват по невидими пътеки в продължение на часове, търсейки все повече природни пластове. Те са истински деца на земята. Всички ние, всеки посвоему, сме такива — и четиримата сме зодия Телец.