Намалила съм темпото почти до забавен каданс. Гледам как минава времето. Това е прекрасно упражнение, което ми позволява да се съсредоточа върху детайлите, за които в обичайния ми живот, в истинския ми живот, няма да отделя и секунда.
Кофата, която използвахме за измиване на тоалетната, когато нямаше вода, сега е в кухнята на горния етаж. Е, едва ли може да се нарече точно кухня: в нея има алуминиева мивка, част от кухненско оборудване, съдържащо вероятно първата произведена някога съдомиялна машина, която сега не работи, електрически чайник, който сигурно предхожда Лондонската електрическа компания[53], и мухлясал, надупчен от дървояди шкаф.
Сложила съм кофата под онези три проклети дупки, които се взират в мен всеки път, когато вляза там — трите еднооки циклопи, които изковали мълниите. Бяхме принудени да приемем, че засега това е най-ефективното решение, което можем да намерим за справяне с течащия покрив. За щастие след онзи голям порой не е паднала нито капка дъжд. Въпреки това се изумявам колко време мога да пропилея, за да стоя под три миниатюрни дупки и да ги гледам злобно.
Минавам безцелно през непроветрените, занемарени стаи, радвайки се на хладината, която държат дебелите по метър външни каменни стени на къщата, и излизам на горната предна тераса, където ме посреща вълна от горещ въздух и ярка слънчева светлина.
Отпускам се на един стол и се заслушвам. Тук има дребни птички, които кацат и излитат от храстите. Тяхната песен ми напомня за сладкогласната птица коримако, на която се натъкнах в Мелбърн миналата година, когато бях на снимки там. Нямам представа дали тя се среща в тази част на света. От време на време, когато птиците на терасата запеят, се втурвам вътре, мислейки, че звъни телефонът — моята агентка, — докато се сетя, че нямаме телефон!
Имам толкова много работа за вършене: да пиша романа, който съм започнала, да измия стените, да изстържа спечената мръсотия от дървената дограма, да се притеснявам за мадам Б. и дали изобщо ще приключим сделката, или дали аз — ние — не изживяваме една лятна фантазия, която ще ни отведе направо до финансова катастрофа. Но вместо това не правя нищо друго, освен да седя, да слушам и да съзерцавам.
Идва вечерта и се изправям уморено да нахраня Памела. Нейната купа стои до гаража, близо до конюшните с каменни стени, доста далеч от нашата кухня и от хранителните продукти. Тя излапва на две хапки вечерята, която ѝ давам, и след това ме гледа кръвнишки. Подценила съм силата на привързаността ѝ към храната, смисъла на нейното съществуване. Обаче се окуражавам от факта, че изглежда по-слаба. До снощи Памела прекарваше всеки ден, лежейки отпуснато и задъхвайки се на сянка, сякаш всеки момент ще спре да диша, а после, когато Мишел изнасяше кофите за смет в долния край на автомобилната алея, тя всъщност се влачеше след него. Слава богу, кучето става по-активно.
Въпреки че къщата ни е наречена „Апасионата“, в градината ѝ никъде не се вижда да расте пасифлора[54].
Поне досега не сме открили нито една. Може би по-късно ще намерим някоя да линее сред цялата тази избуяла растителност. Междувременно отивам с колата до местния разсадник, за да купя една пасифлора заедно с двайсеткилограмов чувал с terreau universel, универсална почва. Вниманието ми привличат малко нарово дърво, дълги ивици, покрити с къдрав здравец, и десетки различно обагрени рози, да не говорим за банановите и лимоновите дръвчета и палмите. О, списъкът е безкраен, но трябва да проявя сдържаност. Обичам разсадниците, les pépinières (неслучайно същото съществително се използва за назоваване на школа за млади актьори), обичам изобилието от растителност и влага, тропическите аромати, смесицата от ярко обагрени екзотични цветя, регулираната прохлада, а сега повече от всякога харесвам постоянното оросяване от пръскачките, което дискретно дирижира безшумния буен растеж. Щастливо прекарвам часовете, които би трябвало да употребя по-полезно — в косене на ширещите се гъсталаци от бурени например, бягайки в разсадника.
На път за вкъщи спирам в селото, за да взема свежа салата. Паркирам, пресичам улицата край площада, където половин дузина възрастни мъже с шапки и слънчеви очила, с вид на изхвърлени от мафията, играят петанк, и се отправям към crémerie-fromagerie, млекарницата. Там купувам две crottins, питки меко козе сирене, и две печени на грил органични пилета, богато подправени с билки, и пастет от печен чесън за нашата вечеря на терасата.
54
Пасифлората, наричана още „страстниче“, „цвете на страстта“ и др., е род пълзящо топлолюбиво растение, което цъфти в жълто, синьо, червено и много други багри. — Б. пр.