Внезапно виждам всичко това не през очите на насърчена от любовта жена, поела към едно приключение, а от гледната точка на децата. Това е лятната им ваканция. Аз не съм майка им. Те едва ме познават. Отдавна не са били заедно с баща си, а мястото, където ги е довел, принадлежи (или ще принадлежи) на него и на тази друга жена, която дори не говори свободно майчиния им език. Отгоре на всичко, вилата е необитаема и ние нямаме пари да я стегнем.
— Момичетата са разочаровани — споделя той. Долавям умората и съжалението в гласа му, докато се мъча да не се поставя в ролята на аутсайдера.
— Мишел, знам, моментът не е най-добрият, но…
— Може би беше грешка да ги водя тук. В крайна сметка това бе нашата мечта.
„Беше?“ — помислям си, но се въздържам — на косъм — да го кажа на глас.
— Мишел?
— Какво?
— Няма вода.
— Какво?
— Няма вода.
— Ами, не си пуснала главния кран — казва рязко той и като подвиква на дъщерите си, излиза след тях на терасата. Аз оставам там, където съм, сред праха и сенките. Наблюдавам ги през високите френски прозорци: две слабички момичета ръкомахат ядосано срещу стройния си красив баща, докато той се опитва да ги успокои. Оставям ги да се оправят и отново се заемам с разтоварването на колата.
Когато момичетата се поуспокояват и Мишел вече не е толкова раздразнен, той се връща при мен.
— Гаражът заключен ли е?
— Аз не съм го отключвала — отговарям, погълната от опитите си да поправя метлата. Под тежките кашони в багажника дръжката ѝ се е измъкнала.
— Главният кран за водата вероятно е там.
Мишел изчезва в гаража и намира крана, отвърта го, но пак няма вода. Той излиза мълчаливо, за да си налее чаша вино и да осмисли проблема. Аз влизам отново в къщата.
— Чешмата трябва да се захранва с вода от външен резервоар, който е пресъхнал — казва, когато се връща.
— Откъде се захранва?
— Не съм сигурен. Като намеря резервоара, ще мога да ти кажа. Мадам Б. спомена за някакъв кладенец. Мислех, че говори за вторичен източник, но може би не е така. Момичетата добре ли са?
Кимам утвърдително.
— Отидоха да поогледат.
— Добре. Не се притеснявай за тях. Те ще се успокоят. Тук ще им хареса. Сигурен съм.
Очите ни се срещат за кратко и ние се вглеждаме един в друг. Последните няколко дни бяха много натоварени, без никакво време за нас самите. Аз снова с метлата във всекидневната, опитвайки се да измета поне най-горния слой мръсотия от теракотените плочки, опасявайки се, че ако спра, Мишел ще долови моята обида. Не искам да я обсъждаме — знам, че ще ми мине, защото е глупаво. Всички сме уморени и разстроени. Но той приближава до мен, целува ме по врата и погалва косата ми. Аз се съсредоточавам върху започнатата работа, но прахта просто се вдига и пада отново на земята на сантиметри от мястото, което съм помела. Губя си времето. Цялата къща се нуждае от сериозно почистване с голямо количество топла сапунена вода.
— Je t’aime — казва Мишел. — Моля те, не го забравяй.
След това бързо излиза.
„Как стигнахме дотук?“ — мисля си аз.
Цял живот бях мечтала да се сдобия с някоя порутена къща, обзаведена в стил шаби шик[6], с изглед към морето.
Във въображението си представях кътче от рая, където приятели могат да се съберат, за да плуват, да си отпочиват, да спорят, да говорят за бизнес, ако им се иска, да ядат пресни плодове, откъснати направо от градината, и големи, изпускащи пàра блюда, приготвени във френска кухня на открито и сервирани на осветена със свещи дълга дървена маса. Утопия, в която алкохолът и медът се леят щедро и гостите се хранят с удоволствие, изпиват литри домашно вино, разпускат под мелодичните акорди на неостаряващи джаз парчета и прекарват неусетно под осеяното със звезди небе чак до зори. Имам предвид убежище, където градските нрави и ограничения могат да бъдат отхвърлени и където художници, пътешественици, деца, влюбени и едно голямо семейство могат да общуват и да намерят удовлетворение. И сред всички тези групови бохемски занимания аз се измъквам незабелязано в моята прохладна каменна стая, чиито стени са облицовани от пода до тавана с книги, разгънати карти и речници, включвам компютъра си и сядам спокойно да пиша.
Да, именно аз и моите луди химери ни забъркаха в това.
И все пак кой не е пропилявал някой и друг влажен зимен следобед с подобна мечта?
„Апасионата“
Четири месеца по-рано
6
Стилът шаби (дрипав) шик се появява в края на 80-те години на XX век. Основната цел е да се създаде спокойна и непринудена атмосфера чрез стари или изкуствено състарени мебели, естествени материи и разнообразие от малки предмети, внасящи романтична нотка. — Б. пр.