Чудовищният ротвайлер се изправя и тръгва дебнешком по петите ни. Страхувайки се за нашата безопасност, поглеждаме назад на всеки няколко стъпки, за да го държим под око.
Жан-Клод, следван от пъпчив юноша, ни поканва да влезем. Младежът, представен ни като неговия син Марсел, кима и се оттегля бързо, сякаш дори само този кратък човешки контакт го е изтощил. Стоим в сумрачна, но просторна кухня, обзаведена с мебели от тъмнозелено дърво с доста екстравагантни метални дръжки.
— Триста хиляди франка — обявява гордо Жан-Клод, като добавя към тази астрономическа цифра името на фирмата, отговорна за това, което мога да опиша само като уродливост. Няма съмнение, че целта е името да ни впечатли, но то не ми говори нищо.
Една жена влиза забързано в стаята с цигара в ръка.
— Ma femme[55] Одил — с боботещ глас съобщава Жан-Клод.
Косата на Одил е дълга и занемарена като тази на Жан-Клод, но за разлика от съпруга си, тя е облечена в странен костюм, ушит от ефирни пъстри парчета плат, и носи голямо количество скъпи, макар и доста крещящи златни бижута. Одил е изключително слаба и много експанзивна личност и човек не може да не си помисли, че е избягала от „Семейство Адамс“.
— Ah, les jeunes[56] — възкликва тя с гърлен смях и се спуска да ни разцелува.
Аз съм изненадана от поздрава, защото не мога да повярвам, че е дори с ден по-възрастна от някого от нас. Жан-Клод ѝ казва, че тъкмо ни развежда из кухнята. Тя вдига ръце, сякаш дълбоко съжалява, че е прекъснала един толкова важен сценарий.
— Носите ли сметката си за водата?
Изваждам я от чантата си заедно с виното и му я подавам.
— Съжалявам за казаните за смет — промърморвам.
Жан-Клод взема сметката, без да обръща внимание или не забелязва поднесената бутилка, разглежда я намръщено и изчезва някъде да размишлява върху нея в пълно уединение. Одил поема щафетата в показването на кухнята. Светват лампички на най-необичайни места: при издърпване на чекмеджета и стелажи за зеленчуци, при отварянето на шкафове, пълни с консерви, при пускането на електроуреди. Всяка джаджа се показва, изпълнява своята част от програмата и автоматично се плъзга обратно на мястото си. Ние съответно охкаме и ахкаме. След това някъде дълбоко от вътрешността на къщата ни призовава ревът на Жан-Клод. Жена му скача като нервна катерица пред нас и ни повежда по късо стълбище, после по много тъмен лъкатушещ коридор до салона, който след кухнята направо ни слисва.
Той е огромно помещение с висок таван, което се простира по цялата дължина на тази, както ще открием по-късно, триетажна къща с осем спални. Въпреки че е топла вечер в края на лятото, електрическа печка с два реотана е включена в средата на великолепна каменна камина. Един поглед около нас показва, че стаята е, меко казано, оскъдно обзаведена. Съдържа четири бели пластмасови градински стола, маса от същия вид, под която се крие ротвайлерът, и роял в единия от ъглите.
В съседната стая зазвънява телефон. Жан-Клод, бос, отива да го вдигне.
— Цюрих! — изревава той и Одил хуква към телефона, като затваря сгъваемите врати зад себе си. — Тя никога не спира да работи. Asseyez-vous[57] — махва ни с ръка Жан-Клод, използвайки сметката ни за вода като диригентска палка.
Започвам да си го представям на кастинг за ролята на някакъв доста ексцентричен магьосник: с шантавата му прическа, босите крака и леките поплинени панталонки — единственото, което му липсва, е наметалото. Дръпваме два пластмасови стола и сядаме. Досега никой не е приел виното, което на няколко пъти се опитах да подам, така че поставям шишето на масата, където има пакетиран нарязан бял хляб — първия, който виждам във Франция, — бутилка с портвайн, още една с уиски, празна кофичка за лед, четири водни чаши и голям буркан с някакъв мръснокафяв пастет. До него са оставени и три ножа.
— Марсел! — изкрещява Жан-Клод на сина си. Над нас рок музиката, която едва бях регистрирала, замлъква. Чуват се стъпки по площадката, след това по стълбите и Марсел се присъединява към нас, явно против волята си. Той и Жан-Клод заемат другите два стола, макар че Жан-Клод става в момента, в който е седнал, очевидно неспособен да стои неподвижно. — Какво ще кажеш за това? — пита той сина си, говорейки за нашата сметка за вода. После отваря бутилката с портвайн и налива на всеки от нас повече от щедро количество. Портвайнът не е предпочитаната ми напитка, а още по-малко бих избрала тройна доза от него, какъвто е лепкав и възтопъл, в седем часа в една топла лятна вечер. Преди да бъде дадена каквато и да е възможност на Мишел да отговори и за щастие, преди да сме отпили повече от глътка от отвратителната течност, на младежа е наредено да ни заведе на обиколка из къщата. Жан-Клод се връща към сметката за вода, докато Одил остава затворена извън салона. Гласът ѝ достига до нас през вратата. Позвънилият не може да каже и дума, защото Одил говори, без да си поеме дъх.