Изпълнена съм с любопитство. Кои или какви са тези странни, темпераментни хора? Следвайки Мишел, дълго се влачим от стая в стая, всяка от които е толкова бедно обзаведена, колкото и предходната.
— И вие ли се нанесохте скоро? — питам аз.
— Не. Защо?
Има спални чували на пода на всяка от осемте стаи, с изключение на родителската спалня, която се перчи с пердета на жълти и сини райета, вградени шкафове, лампи с подвижно рамо, няколко огледала от пода до тавана и богато украсена с позлата тоалетка. Сигурно е от фирмата, която е обзавела кухнята.
— Това стаята на вашите родители ли е? — питам аз, изказвайки на глас очевидното, повече за да завържа разговор, отколкото по друга причина.
— Да, но те не спят тук.
— Защо?
„Да не спят в ковчези?“ — питам се мълчаливо. Мишел ме побутва. Постоянното ми желание да задавам въпроси и да установявам всички факти е склонност, която той смята, че трябва да овладея, но аз съм изстреляла въпроса, преди да осмисля неговата неуместност. Обаче Марсел изобщо не изглежда подразнен.
— Те спят в караваната с кучетата — обяснява простичко той.
Дори и аз замлъквам при този отговор. След влаченето надлъж и нашир из къщата се връщаме в салона точно когато Одил се появява отново иззад сгъваемите врати. Следва я второ куче — малък ротвайлер, който има всички признаци, като порасне, да изглежда също толкова зъл, колкото своя другар.
— Уиски — помолва тя. Жан-Клод ѝ налива изключително щедро и долива нашите чаши с портвайн, което, имайки предвид, че едва сме ги докоснали, предполага всеки от нас да се справи с по около триста милилитра от рубинения алкохол. Марсел разопакова хляба и започва да маже масло върху анемичните на вид филийки.
— Santé![58]
Вдигаме чашите си за тоста и отпиваме от портвайна. Телефонът звъни. Този път отива Марсел.
— Амстердам! — извиква той към майка си. Одил пали цигара, въздиша уморено, грабва пакета „Камел“ и с уискито в ръка, изчезва.
— Изпразнете чашите! — извиква възторжено Жан-Клод, действие, което смятах да избегна. Тук сме вече почти един час, това е последната ни вечер от лятото и искаме да си тръгнем. Но сега се обявява, че ще ядем, когато Одил приключи телефонния си разговор. Притичвайки ми се на помощ, Мишел осведомява бащата и сина, че вкъщи ни чака ядене. Жан-Клод не ще и да чуе. Със сигурност можем да хапнем у дома по-късно, но първо трябва да опитаме с тях пастета, чиято основна съставка той лично е застрелял и приготвил. Sanglier. Глиган. Питам къде в този край може да е попаднал на дива свиня. Този малък хълм може да е последното неоткрито кътче селски рай по крайбрежието на Приморските Алпи, но все пак сме само на десет минути от Кан.
— Из нашата градина не подскачат диви прасета — шегувам се аз.
— Mais, si, si[59], в далечния край на вашия хълм — казва Жан-Клод. — Има цели семейства.
Жан-Клод не ми прави впечатление на веселяк, макар че не мога да определя точно на какъв ми прави впечатление. Вглеждам се в лицето му, за да видя дали ме занася. Не забелязвам и следа от хумор.
— Има ли наистина? — питам с изтънял глас.
— Разбира се, че няма, chérie — казва Мишел.
— Да, има и змии, и скорпиони — настоява Жан-Клод.
Изпивам на една глътка половината си чаша портвайн. През времето, което отнема на Одил да говори надълго и нашироко с Марсилия, Париж и накрая с Женева, Жан-Клод заставя Марсел да седне пред пианото, като завлича там и нас. Сега сме въвлечени в най-фалшивото и неловко колективно пеене, в което накрая се включва и сияещата от щастие Одил. Тя ни информира, че обича музиката (музиката!), като си налива нова чаша уиски и вади втори пакет цигари.
— Le boulot est fini! — надава вой Одил. Работата ѝ за вечерта е приключила.
Белият хляб и глиганският пастет се услаждат на кучетата, които са се качили на столовете, с предните лапи и муцуни на масата, като ближат, мляскат и се лигавят в хаотичния безпорядък от храна (и тези хора се оплакват от безобразното поведение на клетата, послушна, макар и лакома Памела!). Изглежда, никого не го е грижа за това. Двамата с Мишел вече сме напълно пияни. Виждам шест Жан-Клодовци в стаята и всички те мучат и реват като стадо разгонени слонове. А когато песента свършва, той се смее гръмогласно, пляска по пианото, изпълвайки просторното помещение с чудовищното си щастие.