Анри тържествува.
Издърпвам големия пес далеч от заплахите на пощальона за действия от страна на пощенската служба.
— J’avais presqu’une crise cardiaque![60] — вика яростно той след мен.
Поемам по крайбрежния път, който минава през стария град на Антиб и край Залива на ангелите, за да посетя, пазара за антики в старинната част на Ница. Откривам го в стария Италиански квартал, където сградите са боядисани в охра и тъмножълто. Там намирам сергии, отрупани със старинно спално бельо от лен и украсени с дантела калъфки за възглавници. Те са толкова големи, квадратни, евтини и изглеждат като нови. На някои от тях има монограми, избродирани с бяло памучно мулине — бяло върху бяло. Чудя се за кого са били избродирани толкова грижливо и какво е станало с първоначалните им собственици. Какво в техния живот е попречило да бъдат използвани тези разкошни изделия? Изоставена любима, смърт? Докато очаквам доставката на нашето огромно ново легло, искам да ги купя всичките. Мечтая да го застеля с прясно колосани, ухаещи на лавандула чисти чаршафи. Чисти, бели, съблазнителни. Да лежим заедно на тях в горещите следобеди. А в зимните нощи, сгушени един в друг, да слушаме пращенето на огъня.
Собственичката на сергията — дребна жена, скрита зад купчини чаршафи и покривки за маса, седи заедно с мъж и дете. Те обядват. Прави ми впечатление, че трапезата включва топло ястие от пилешко в гъст доматен сос, няколко бутилки червено вино, плодове, две франзели и разнообразни сирена. Изглежда забележителна за един пазар, но си напомням, че това е Франция. Храната е на първо място. Сключваме сделка, която, изглежда, радва и двете ни, и тя напъхва ленените чаршафи, калъфките и покривката за маса в няколко найлонови торбички, взема скромната сума и се връща към обяда си. Докато съм тук, започвам да разглеждам различните сергии, търсейки големи стъклени буркани, гарафи или дамаджани, които мога да използвам по-късно за съхранение на нашия зехтин. Не намирам никакви, но винаги има следваща седмица.
Когато се връщам, набирам цветя от градината. Жълти маргаритки, листа от евкалипт и палмови клонки, които откъсвам от шест малки саксийни палми, които открих в разсадника — по 20 франка саксията. Направих от тях красиво аранжирани букети и ги сложих в буркани от конфитюр до нашия матрак на пода и в камината.
Мишел си идва тази вечер. Не си спомням кога за последен път съм се чувствала така развълнувана. Подготвяйки се за това, пълня пиле. Внезапно чувам Анри да лае като бесен. Боя се да не е друг sanglier. Надниквам през прозореца на кухнята към боровата гора и за мое учудване виждам група хора, които се движат сред дърветата, обикалят около тях и вършеят из храсталаците. Изкачвам се на хълма, трънливите къпини дерат кожата ми, и се представям. Обясняват ми, че са гъбари. Аз, от своя страна, ги информирам любезно, че се намират в частен имот. Те ми отвръщат, че са брали гъби на този хълм през целия си живот и не възнамеряват да спрат сега.
Нахокана и разстроена, се връщам в къщата и ги оставям да продължават. През следващата година ще отида там първа и ще обера гъбите, но на този етап рискувам да отровя и двама ни, защото не различавам един вид от друг.
По-късно следобед, когато отивам в селото да купя прясно изпечен хляб, виждам, че на витрината на местната аптека са изложени голям брой постери с цветни изображения на различните видове гъби. Научавам, че тук се предлага такава услуга. Всеки може да занесе в аптеката пълните си кошници с набрани гъби и le pharmacien, аптекарят, ще отдели ядливите от негодните за консумация или отровните. Така че ще можем напълно безопасно да събираме нашите гъби. Разглеждам внимателно цветните постери. На тях, сред десетки други, са нарисувани обикновени манатарки, пачи крак и борови манатарки, които, както прочетох по-късно, първоначално са били отглеждани от италианците. Има и друга, брезова манатарка, която расте по стволовете на дърветата и гуглата ѝ става голяма като главата на дете. Не съм убедена, че това ми звучи много вълнуващо.
По време на вечерята край огъня се чувствам длъжна да споделя с Мишел за подвизите на Анри. Той не е доволен. Но лошото тепърва предстои, защото пощальонът спазва обещанието си. В събота сутринта пристига официално съобщение от пощата, което ни предупреждава, че ако не обуздаем нашето куче, ще бъдем изправени на съд и животното може да бъде задържано или — по-лошо — да бъде убито. Взирам се ужасено в писмото, докато Анри пъхти радостно до мен.