— Колко хора живеят на тези острови? — питам Мишел.
— Остров Света Маргарита е населен. Не знам колко са жителите му. Може би двайсетина домакинства. Вторият — Свети Онора, е необитаван. Е, с изключение на една общност от цистерциански монаси и един много скъп ресторант край водата с изглед към канала, който разделя двата острова.
— Кой го посещава?
— Ресторантът ли? Братството на ветроходците. Той е любимо модно място за уикендите. По време на сезона тук си правят среща яхти чак от Монте Карло или Сен Тропе. Пускат котва между двата острова и се придвижват с моторници от една яхта на друга, а като се събере компанията, отиват на брега, за да обядват печени омари.
— Това не звучи много страшно.
— Каналът става толкова претъпкан с яхти, че едва може да се плава по него — казва със смях Мишел.
Приближаваме Света Маргарита.
— Pour St. Honorât, la deuxième île, vous restez abord[61] — оповестява глас от високоговорителя. Вниманието ми е привлечено от бастион на върха на една скала, както ми се струва, в най-източния край на острова.
— Това крепост ли е?
Мишел се усмихва закачливо.
— Кралската крепост. Знаех си, че ще разпали въображението ти. Тя е построена от Ришельо да защитава острова от испанците, които така или иначе са го завладели. Но ще ти разкажа всичко за нея по-късно.
— Там ли лежи нашето съкровище? Или там, в онази сграда на брега на морето? Какво представлява тя… изоставен хотел?
— Всичко това остава за по-късно. След като обядваме.
Мишел знае, че няма лесно да изтрая до завръщането ни, и се наслаждава на няколкото минути, с които разполага, за да отложи своята изненада. Усмихвам се и му позволявам да запази тайните си, като решавам да не настоявам. Поне засега. Той ме прегръща по-силно през раменете и докосва с устни галената ми от морския бриз буза.
— Jet 'aime.
— Moi aussi. [62]
Всички пътници, освен нас и членовете на екипажа, се приготвят за слизане на дъсчения кей, който се издига над плитката кристална вода, където се стрелкат насам-натам пасажи от малки сребристи рибки. Няколко туристи с издути пътни чанти в краката са се струпали на пристана, нетърпеливи да се качат на борда. Но не го правят, защото са се запътили към Кан. Така че фериботът остава само за нас. Той обръща, като се накланя леко настрани, и се отправя бързо към морето, преодолявайки скалното дъно под нас. Малки лодки се припичат като тюлени на слънцето и множество дребни жълти шамандури се поклащат на повърхността като захвърлени бурканчета с горчица. Пинии и няколко наблюдателни бункера, изоставени от времето на Втората световна война, ограждат западните плажове на острова. Въздухът е чист и уханен.
Мисля си, че съм на петнайсет минути от дома си. Обръщам се и с поглед изучавам профила на Мишел, който е потънал дълбоко в мислите си, загледан в морето. Дори по време на това кратко пътуване слънцето е придало лек златистокафяв тен на кожата му. Той бързо хваща равномерен загар. Соленият попътен вятър развява къдравата му коса. Мишел има толкова волево, красиво лице. Жаждата му за приключения, радостта му от търсенето на тайнственото, от откриването на непознатото, са същите като моите. Ние сме късметлии.
Между двата острова има малък брой яхти, хвърлили котва в тесния пролив. Стройни, остроноси като зъби на акула плавателни съдове със също толкова стройни жени на борда, които лежат намазани със слънцезащитно мляко и без горнище на банския, поемайки слънчевите лъчи. Шкембести мъже гледат самодоволно преминаващия ни ферибот и размахват чаши с уиски и лед. Поглеждам часовника си. Десет и половина е. Подминаваме луксозния ресторант, който изглежда безлюден. Може би вече е затворен извън сезона или е зает с приготовления за друг доходоносен обяд.