Придвижвам се бавно от salle du chapitre до cloître du travail[63].
По средата на двора виждам нещо, което вземам за кръщелен купел, докато не надниквам в него и не откривам, че е дълбок кладенец. Отначало предполагам, че водата дълбоко под нас е морска, но въпреки че сградата е построена pieds dans l’eau, това изглежда съмнително. Тя е твърде неподвижна. От това разстояние изглежда непроницаема и застояла. Мушици или комари се плъзгат по нейната повърхност, кръжейки около дузина изхвърлени кенчета от кока-кола. Оглеждам се за Мишел, но той не се вижда никъде.
Намирам го да чете исторически справки, главно дати, изписани на табела на една от вътрешните стени на обителта. През 1073 г. започнал строежът на този укрепен манастир. През 1635 г. островите били завзети от испанците, а през 1791 г. — информира ни табелата — островът бил продаден на публичен търг на актрисата Мари-Бланш Сенвал, която го притежавала до 1810 година. Тогава коя е била Алзиари дьо Рокфор? Може би това екзотично име е бил сценичният ѝ псевдоним? Какъвто и да е случаят, Алзиари ми звучи по-добре. Документите за продажбата може да са били издадени на името на Мари-Бланш Сенвал, но аз ще продължа да си мисля за тази актриса като за Алзиари. В представите ми тя е енергична, пламенна червенокоса жена, une femme d’un certain âge[64]. Господ знае защо.
Като наближаваме най-горния етаж, влизаме в клоатъра за молитви, le cloître de la prière, където ни е казано, че стените датират от XII и XIII век. Тогава е отнело сто години, за да издигнат още един етаж. О, ако съвременните строителни предприемачи можеха да бъдат толкова упорити! На същото ниво преминаваме в параклиса „Светият кръст“, който според данните е бил осветен през 1088 година. Това обърква чувството ми за логика.
Тук има поставени под ъгъл дървени пейки, които гледат към каменен олтар, където виси картина, изобразяваща разпнатия на кръста Христос. За пореден път околната среда и стратегически разположените пейки подтикват към съзерцание. Така че се настанявам на една от тях и се заслушвам в плясъка на вълните, които се разбиват в скалите три етажа под мен. Вирвам лице към откритото небе. Синевата му е омиротворяваща и просторна, балсам за очите.
Ехото от стъпките ни се връща при нас, докато изкачваме още един, последен участък от все по-тясната виеща се мраморна стълба до върха на кулата, чиято обходна пътека е опасана с изящен метален парапет. За предпазване от инцидент или самоубийство? Там, от тази най-горна тераса с каменна камбанария, имаме 360-градусов изглед, който е направо божествен.
„Господ често е карал пророците си да изкачват планини, за да разговарят с него. Много пъти съм се чудил защо го е правил, но сега знам отговора: когато сме нависоко, можем да видим всичко останало като мъничко.“ Думите са на писателя Паулу Коелю, който е прекарал първите си години в йезуитско училище и с когото веднъж имах привилегията да вечерям в Рио. Всичко останало е малко, да, включително и ти самият. Как може да не си близо до Бог на това място?
Лекият бриз на тази височина е много приятен. Отивам до металния парапет. Макар че обикновено не се страхувам от височини, бистрата, но изобилстваща със скали вода далеч под краката ми предизвиква студени тръпки по гърба ми. Въпреки това изпитвам копнеж да скоча от десетките метри в морето и да плувам, и да лудувам като безгрижен делфин.
Страхотен двумачтов кораб пори вълните на хоризонта. Закъде ли се е запътил? За Сен Тропе или за Марсилия?
— Отлично местоположение, прекрасно място за снимане на филм — отбелязвам аз, като поглеждам към Средиземно море и после назад към далечните провансалски хълмове. В монашеските зеленчукови градини са построени две соларни системи.
— Ако живееше тук, щеше ли да искаш някакъв филмов екип да наруши това спокойствие? Бих казал, че това ще е почти същото като с онези диви сарацини! — Часовникът на облицованата с теракота кула отбеляза обяд. — Трябва да продължим.
Аз се усмихвам и кимам в знак на съгласие.
Обиколката ни по брега на острова е ужасно романтична. Водата ближе краката ни и се просмуква в обувките ни, които събуваме. Риба с размера на сьомга се шмугва под скалите, играейки на криеница с нашите сенки. Катерим се от ухаещо на евкалипт заливче до изпълнена с аромата на лавандула сянка, като забиваме пръсти в пясъка, принуждавайки миниатюрни раци да се разбягат, хващаме се за ръце, докосваме се по гърба, врата и косата. Кожата ни е топла и влажна. Стъпваме с мокрите си, покрити с пясък стъпала върху приличащата на гъба възглавница от изхвърлени на брега изсъхнали водорасли, влачим мокрите си плажни кърпи като лениви хвърчила, а солта изсъхва по отмалелите ни влажни тела. Закачаме се, целуваме се, вкусваме солта, облизваме я цялата, а след това вървим в блажено мълчание. Или пък крачим бързо и бърборим като изпаднали в еуфория маймуни. Падаме един върху друг. Падаме в прегръдките на любовта — свободно и открито. Не се знае къде, ако изобщо се случи, ще се приземим, но днес ние сме в рая.
63
Клоатър за работа. Клоатър — покрита галерия около правоъгълен двор или вътрешна градина в романската и готическата църковна и манастирска архитектура. В средата обикновено има кладенец. Често клоатър се нарича и самият манастирски двор, окръжен от галерия (фр.). — Б. пр.