„Браво на тях“ — мисля си, но не казвам нищо. В този момент вратата се отваря и влиза висок тъмнокос мъж в началото на четиресетте, носещ костюм „Черути“ и лъснати до блясък италиански кожени обувки. Придружен е от осем или девет мъже, явно платени лакеи, които задоволяват всичките му желания. Нашият тътрещ краката си съдържател веднага ни изоставя, пресича бързо салона и едва не превива коляно пред новодошлия. После идва госпожата, изпълзяла от някой хванал паяжина ъгъл, покланя се и го приветства със същата сервилност. Ние сме силно заинтригувани. Съединяват се маси, придърпват се столове оттук-оттам. Застилат се хартиени покривки и се приглаждат с алчни ръце. Гостите са настанени. Започват да пристигат бутилки вино. Розе, червено, бяло, последвано секунди по-късно от чинии, препълнени с местни маслини и нарязан saucisson. Блюда с мариновани патладжани, поръсени обилно със зехтин и подправки, се приземяват, разплисквайки се на масата. Гарафи с вода и чаши почти по собствено желание изскачат от мръсната кухня. Нищо не представлява проблем за тази компания, която яде и пие с удоволствие. Ние сме напълно забравени. В действителност не съществуваме за никого в помещението, освен един за друг. Всичко е съсредоточено върху дендито с пригладената коса, което ми напомня за второразреден филмов кумир: според мен всичко, което прави, всеки негов жест е преднамерен и преувеличен.
— Дали е от местната мафия? — шепна на Мишел, надявайки се, че е така и че мога да подслушам някоя от отвратителните истории за тукашната корупция. Наблюдавам зорко мъжа, опитвайки се да бъда дискретна, но безнадеждно се провалям, запленена от маниерите му, които бих могла да използвам ползотворно в някоя бъдеща роля — начина, по който той постоянно приглажда назад безупречно поддържаната си коса или подръпва маншетите на ръкавите си, факта, че никога не докосва виното си, дори когато се вдига тост. Той вдига чашата си, допира ръба ѝ до устните си и след това я поставя обратно на масата. — Винаги е нащрек — заключавам аз и в този миг мъжът поглежда в нашата посока, като сдържано ни кимва. Наясно е, че го наблюдаваме, и изглежда, се наслаждава на всяко внимание. Мишел е готов да си тръгваме, тъй като много иска да започнем разглеждането на крепостта и да посетим подземията, но аз не мога да се измъкна от комедията, която се разиграва пред нас. Обаче в интерес на истината нямаме избор по въпроса. Съдържателят дотолкова ни е зарязал, че гостите на другата маса свършват обяда си и се приготвят да тръгват, а ние все още сме длъжни да седим, надявайки се да ни донесат сметката.
Съдържателят и съпругата му с кърпа в ръка — в неговия случай метната през рамо — стоят търпеливо като кучета, които очакват някаква мръвка или жест. Някаква благодарност? Признателност? Бакшиш? Клиентът се ръкува с тях и им благодари. Усмивката му е неискрена като в американски сапунен сериал, разкрасена с хилядадоларови коронки. Съдържателите се покланят и благодарят на уважавания гост за времето и труда, който си е направил, да ги посети. След това всеки член на групата се ръкува със стареца и съпругата му. Тази продължителна церемония Merci, merci beaucoup. Non, non, merci à vous[66] най-сетне е последвана от тръгването на компанията.
Удовлетворени, нашите домакини се заемат да разчистят остатъците. Сега Мишел успява да привлече вниманието им и да поиска l’addition, сметката.
Без да каже и дума за извинение, господинът кимва и се затътря настрани, за да я изчисли.
— Видя ли това?
— Какво?
— Тези типове не платиха нищо.
Мишел се усмихва.
— Права си. Може би имат отворена сметка тук.
Това ни кара да се изкикотим. Когато съдържателят се връща, не мога да устоя да не попитам за самоличността на високия, добре облечен господин. Сълзящите очи на нашия домакин засияват от гордост, докато ни информира:
— Mais, с’est Michel Mouillot.[67]
Двамата в един глас питаме:
— Кой?
— Той ще е новият кмет на Кан и ни обеща разрешението за строеж, от което се нуждаем. С това разрешително ще получим много по-добра цена за хотела.
В далечината се виждат сиво-сините хълмове. Обядвали, водени от желанието да продължим нашето малко приключение, поемаме бавно, хванати за ръце, нагоре по зеления склон под следобедното слънце, като насочваме мислите си към мистерията на маскирания.
— Виктор Юго казва за него: „Този затворник, чието име никой не знае, чието лице никой никога не е виждал, остава жива мистерия, неясна, загадъчна и неразрешена“.
— Чудя се как ли е бил вписан в регистрите на затвора?