Погледът ми се спира на прекрасен стар кораб. Брегът, на който е изтеглен и повдигнат с лебедка за ремонт през зимата, се спуска стръмно под нас. Четири величествени палми го обграждат като стражи. Спираме да си поемем дъх и да се насладим на великолепието на пейзажа и бреговата линия.
— Ако неизвестният затворник е бил жена, тогава несъмнено някой от служителите на затвора, както и парижкият лекар, е щял да разбере. Мисля, че тази хипотеза е малко изсмукана от пръстите, но ми е любопитно как се е бръснел и се е хранел. Ако маската би могла да се сваля, някой друг трябва да е държал ключа за нея. От това определено следва, че поне още един човек е знаел неговата самоличност. В днешно време щеше да продаде своята история на вестниците.
Стигаме до стените на крепостта. Върху паянтова дървена караулка има надпис: Billets, но е затворена, тъй като сезонът е свършил, и ние продължаваме. Посрещат ни калдъръмени алеи, обширни пространства и казармите за гарнизона. Редици от двуетажни обветрени каменни сгради, всичките с еднакви жалузи в цвят бордо, обграждат калдъръмените улички и водят до площадчета, където не се вижда жива душа, освен някой пробягващ да се скрие гущер. Обектът, изглежда, е само наш. Чайки и рибарки кръжат в небето. В това селище няма нищо от днешния свят и на практика то е пусто, ала въпреки това ми се струва, че тук има някакъв живот.
— За какво се използва сега това място?
Шумът от стъпките ни отеква край нас. Въздухът е чист и уханен, светлината е ярка. Подухва вятър, който донася звуци от морето, птиците крещят.
Мишел не знае. Стигаме до боядисана табела, която ни насочва към Океанографския музей. Тръгваме натам. Вътре, зад отрупано с брошури бюро, седи жена с очила и плете.
— Съжалявам, затворено е.
— Не може ли само един бърз поглед? — помолвам аз, но тя непреклонно поклаща прошарената си глава.
— Тогава може ли, ако обичате, да ни упътите как да стигнем до подземията?
— Те също са затворени. Много рядко се отварят за посетители. Обикновено само за гости.
— Гости?
С каменно лице тя се връща към своите куки и кълбета с вълнена прежда, без да каже нищо повече, и ние си оставаме в неведение. Спомням си за онази героиня, която винаги плете в… коя книга беше това? Червеното огнивче?[68] Излизаме навън под лъчите на късното следобедно слънце, където внезапно дочувам музика — ритъм на далечен рок, и съм благодарна за нейната нормалност.
— Чуваш ли това?
Решаваме да отидем да я потърсим. Пътеката ни води през огромен двор, където фугите между паветата под обутите ни със сандали крака са изпъстрени с жълти алпийски растения и ароматни зелени подправки. В тази безплодна среда те са нежни и привлекателни. Обаче тук усещам някакво обезпокоително присъствие — неясна, незабележима опасност, която все повече ме обгръща и от която не мога да се избавя.
— Музиката трябва да идва от някое радио или касетофон.
Дрънкането на китара ни отвежда до прашна задънена алея.
В края ѝ има рушаща се каменна стена и обрасъл с трева насип. Обръщаме се, объркани. Мелодията продължава да се носи в следобедната горещина, но откъде? Връщаме се по стъпките си и след това поемаме в друга посока — все още в околностите на крепостта, — като бродим по по-широк път, успореден на музея, и стигаме до дървена порта, която изглежда древна колкото основите на самата крепост. Бутвам я с ръка. Тя е заключена. На нея има стар надпис, чиято бяла боя се лющи: Plongée. „Гмуркане.“
— Тук трябва да има водолазна база.
Музиката все още се чува, но остава изкусително, необяснимо далечна. Мъкнем се от едно празно пространство до друго, привлечени от призрачната мелодия. Мястото изглежда безлюдно, но въпреки това, макар и по по-различен начин от другия остров, имам чувството, че ни наблюдават, че ни шпионират. Крепостта е пуста, но в нея не е спокойно; тя излъчва потискаща, тревожна енергия. Внезапно орляк дребни черни птици — според мен скорци, излитат незнайно откъде и се разпръсват като дим в яркосиньото небе. Неочакваната им поява ме стряска и откривам, че треперя.
Споменавам за безпокойството си и Мишел ме прегръща още по-здраво, като се усмихва. Той е свикнал с моите драматични тълкувания или с шестото ми чувство, независимо кое от двете.
Вляво от нас виждам бронзово оръдие — страховито оръжие. Насочено е над крепостната стена към открито море. Няма съмнение, че в апогея си е имало капацитета да вдигне във въздуха всеки нежелан посетител на водите, отделяйки крайници от торса, със своите солидни снаряди с размера на съвременните плажни топки. Навеждам се през крепостната стена и виждам папрати и храсти, растящи по обветрения крепостен вал, и къдрещите водната повърхност вълнички, които искрят под слънчевите лъчи. Въпреки това, при срещата си с острова, вълните се блъскат безмилостно в него. Имам чувството, че сме насред буря. Вълните се разбиват в издигащите се над морето огромни скали, върху които е построено това място.