— Изглежда, там има много опасни течения.
Навсякъде по стръмните крайбрежни скали растат брулени от вятъра дървета с мършави клони и различни храсти. Въпреки това стръмният терен е неприветлив. Като се навеждам още повече, усещайки как кръвта и изпитото розе се качват в главата ми, забелязвам отвор, изсечен в скалната стена под мен.
— Виж, това трябва да е един от прозорците на тъмницата.
Разбира се, той е твърде тесен, за да може който и да е мъж или дори дете да се промуши през него. Прозорецът не предлага никаква възможност за бягство. Чувствам се замаяна и се отдръпвам назад към солидната, покрита с калдъръм земя.
— Колко години каза, че е бил затворен тук тайнственият мъж?
— Единайсет.
Замислям се над този факт. Докато монасите от един орден по собствена воля са били затворени, за да работят и се молят на съседния остров, отдалечен на по-малко от половин миля, друг човек е бил насилствено затворен тук, лишен дори от своята самоличност. Заключен във влажна подземна килия само с един тесен отвор за свежия морски въздух и гледка към света извън тази крепост. Изпитвам дълбоко съчувствие към този непознат човек, който в продължение на три века е бил вдъхновение за писатели и кинодейци. Животът му трябва да е бил непоносим. Как се е справял? Как е понасял самотата, как е успял да не полудее? Дали този затворник е поискал изповедта му да бъде изслушана от някой монах от ордена, живеещ отвъд водата? Дали е имал възможността да излее душата си пред някого, научен на състрадание? Дали е помолил отците да го споменават в молитвите си, да му помогнат да носи бремето, в което животът му сигурно се е превърнал, докато е крачел из килията си с оковани във вериги с топуз крака и скрито зад желязна маска лице? И после си напомням, че дори и днес има места по света, където подобно варварство продължава да съществува. Където свободата се отнема без основателна причина. Лишаване от свобода заради вяра, цвят на кожата, политически убеждения или — както изглежда, е било в случая с този нещастен човек — заради първородство.
— Възможно е също така клетникът да е бил прокълнат с някакъв отвратителен недъг. Бил е заключен, защото се е смятало, че е твърде отблъскващ за гледане, нали се сещаш, като Човека слон — казвам замислено.
— Защо не напишеш роман, чието действие се развива тук?
Засмивам се на предложението на Мишел.
— Мисля, че далеч по-талантливи от мен автори вече са го направили.
— Не, някаква съвременна история. Детски телевизионен сериал. Постави част от действието тук, направи проучвания на място и можеш да работиш от къщи. Напиши роля и за себе си и тогава можеш да работиш от къщи два пъти!
Това е примамка, която ме съблазнява. Замислям се за нашата маслинова ферма, както и за работата и времето, което ще трябва да ѝ се посвети. Щом започнем възстановителните работи, единият от нас ще трябва често да остава в нея.
— Развий фабулата в Германия, Англия и Франция. В тринайсет епизода, моля.
Усмихвам му се, докато обмислям казаното.
— Значи, сме били на лов за история, така ли?
— Да, ако си получила вдъхновение. Но дори и да не си, смятах, че островите ще те очароват.
Те го бяха направили. Но този остров специално ме беше запленил. Беше ме обезпокоил. И да, беше ме вдъхновил.
Последният ферибот тръгва от острова в 18:00 часа. Ние сме на него. По време на краткото пътуване през залива избледняващата светлина придобива опалов оттенък под гълъбовосиньото като уеджудски порцелан небе. Облаците са белите шарки на чаените чаши. Прекрасните италиански багри на имотите по крайбрежието към нос Антиб… Мислите ми са прекъснати от нещо, което вземам за писък на момиченце, последван веднага от възбуден мъжки вик някъде зад нас:
— Regardez, là-bas![69]
— Où?[70]
— Dans la mer![71]
Обхваща ме страх, че някое дете е паднало зад борда, въпреки че нямам спомен да съм забелязала деца на плавателния съд. Обръщаме се и виждаме екипажа и шепата пасажери, които пътуват с нас, да се навеждат над парапета откъм подветрената страна на ферибота, като сочат с пръст и крещят.