Парцелът не е ограден. Няма порта и границите му не са обозначени. Няма нищо, което да обезпечи сигурността на имота, което да държи настрана ловци или нарушители. Навсякъде има счупени прозорци.
— Елате и вижте тук! — вика Мишел от задната страна.
С набитото си око е забелязал и ни сочи останките от временна зеленчукова градина.
— Незаконни заселници. Били са тук и са си отишли не много отдавна. Ключалките и на трите врати са били разбити. Би трябвало да е доста лесно да се влезе. Мосю Шарпи, s’il vous plaît[14].
И така ние гледаме, докато нелепо високомерният мосю Шарпи ситни неуверено напред-назад, търкайки чистичкия си костюм „Армани“ в масивната дървена врата.
Влизаме и се движим през пелена от паяжини. Навсякъде вони. Носи се силна миризма на мухъл, която спира дъха. По стените висят скъсани кабели. Стаите са кънтящи помещения с високи тавани. На места ивици от тапетите са се навили до пода, подобно на ридаещи силуети. Изсъхналите тела на мъртви гущерчета хрущят под краката ни. Каква разруха. Движим се бавно, като спираме, завиваме насам или натам, очаровани от мястото. Ако се махнат всички накъдрени и ръждясали мрежи, заковани за прозорците, стаите ще бъдат много светли. Те са съразмерни, няма нищо претрупано. Коридори, скрити кътчета, огромни вани с петна от ръжда в приличащи на пещери бани. В главния салон има камина, обрамчена с масивни дъбови греди. Има атмосфера. Има chaleur, топлина.
Докато гласовете и стъпките ни отекват, долавям ехото от живота, който е кипял тук. Дърпам силно мрежата, избутвам я настрана, като си ожулвам пръста, и впервам поглед в прекрасната гледка към сушата, морето и планините на запад. Слънчеви лета край Средиземно море. „Апасионата“. Да. Запленена съм.
Шарпи гледа нетърпеливо, отупва ръкавите и раменете на сакото си, докато ние отваряме врати, надничаме в отдавна забравени шкафове, прокарваме пръсти през дебелия слой прах и разпадащи се насекоми и завъртаме ключове на лампи или кранчета, никое от които не работи. Той не разбира нашия ентусиазъм.
— Beaucoup de travail[15] — произнася Шарпи.
Когато отново излизаме навън, късното сутрешно слънце е топло и примамливо. Поглеждам Мишел и без да промълви и дума, очите му ми казват, че вижда това, което виждам и аз: диво и въпреки това привлекателно място. И все пак дори и да успеем да съберем исканата сума, имайки предвид средствата, необходими за възстановяването му, това би била безумна постъпка.
Отправяме се към един бар на старото пристанище в Кан, който Мишел често посещава. Le patron, собственикът, идва, за да го поздрави. Двамата се здрависват.
— Bon festival?[16] — пита той. Мишел кимва утвърдително и мъжът кимва, че е съгласен с това. Разговорът изглежда приключен, когато Мишел ме хваща за ръка и ме представя.
— Това е бъдещата ми съпруга — казва той.
— Mais félicitations! Félicitations![17] — Собственикът раздрусва енергично ръцете ни и ни предлага по питие за сметка на заведението. Настаняваме се на една от масите на улицата и усещам върху лицето си парещите лъчи на обедното слънце.
Въпреки че е едва краят на април, вече има много чужденци, които сноват насам-натам, натоварени с пазарски торбички. Неколцина махат на Мишел, подвиквайки същия въпрос като собственика на бара. Bon festival? Той кимва в отговор. От време на време се изправя, за да стисне нечия ръка или по френски маниер да целуне леко някого по бузите. Тези мимолетни срещи са предимно с мъже с вид на хора, заемащи ръководни длъжности, които носят елегантни сака, леки панталони, меки италиански кожени мокасини. Те говорят за бизнес. Днес е заключителният ден на пролетния телевизионен фестивал, който предшества световноизвестния филмов фестивал в Кан. И двете събития са доминирани от пазарите, които се развиват паралелно с тях. Светът на телевизията, по-скоро заснемането на материалите, ми се струва на километри встрани от тези пазари. Удивлявам се как Мишел оцелява в такава среда и това ми напомня отново колко много имаме още да учим един за друг.
Пъргав сервитьор пристига с нашите чаши с розе „Кот дьо Прованс“. Те са придружени от порцеланови чинийки, пълни с маслини, резенчета тъмнорозов saucisson, колбас, и чипс. Той поставя блюдата на масата ни и се отдалечава, без да каже и дума. Чукваме чашите си и отпиваме от виното си, мълчаливи, потънали в мисли за сутрешното ни посещение. И двамата размишляваме върху нашата находка, скрита високо сред ухаещите на бор хълмове над тази ивица с бляскави хотели.