Двамата с Мишел бяхме получили уверение, че като се изключи евентуалната смърт на клетия болнав мосю Б., която би усложнила ужасяващо нещата, всички недоразумения най-накрая са изгладени, всички пречки са премахнати и дори подялбата на земята е вписана удовлетворяващо — без никакви инфарктни ситуации, в общинския кадастър, le cadastre. Нищо друго не може допълнително да затрудни или забави продажбата. Всички ние се нуждаем от официалното одобрение на декларирания от белгийците статут, а след това от уговорена дата, на която трите страни — le notaire, мосю и мадам Б. и ние самите — да се срещнем, за да подпишем документите и да уредим въпроса. Имайки предвид, че за разлика от Великобритания, Франция и Белгия не почиват две пълни седмици за Коледа, Мишел се обади по телефона да предложи това да стане на 28 декември. Помощник-нотариусът отговори по факса, че ще поддържа връзка с нас. Това остави въпроса открит.
Хващаме някакъв среднощен ферибот, който ни докарва в Кале преди зазоряване. Отиваме с колата директно в Париж, където Мишел трябва да прекара няколко часа в продуцентския си офис, и после се понасяме като ракета, за да стигнем до къщата преди сутринта на следващия ден. Този самоналожен маршрут, колкото и смахнат да изглежда, всъщност ме устройва, защото биологичният ми часовник все още е настроен на времето в Сидни.
Няколко дни по-рано Мишел се бе обадил на един арабин, с когото се познавахме от кратка среща през лятото, който притежаваше провансалска фирма за градинарски услуги — в действителност Амар, изглежда, участва в умопомрачителен брой неща, — с молба да ни снабди с коледна елха. Предпочитаме хималайски бор, но не е задължително. Когато пристигаме — доста след полунощ, откриваме дървото на горната тераса, подпряно на една от външните стени на вилата. По височина и размер то е по-подходящо за Трафалгарския площад и ние трябва да окастрим почти метър от короната му, преди да го извлечем като труп през френските прозорци. Като се смеем лудешки, откачили от изтощение и от удоволствието отново да сме заедно, прегладнели, защото не сме яли нищо, откакто хапнахме в Бон[74] рано вечерта вкусна, но лека закуска, двамата режем с триона и кастрим нашето дърво на лунната светлина.
Имаме украшения от магазин „Бон Марше“ — парижкия „Хародс“, които бях купила, докато Мишел тичаше от една среща на друга. Предлагам да останем будни цяла нощ, за да украсим нашия колос. Мишел препоръчва да поспим.
— Имаме си ново легло — напомня ми той.
Бях забравила. Отиваме, залитайки, до спалнята, за да видим на пода стария ни дюшек на бабуни, сега омотан в паяжини, както и покрит с натрупания през месеците прах и изпражнения от гекони. Какво, по дяволите… Стоварваме се на него като застреляни войници.
На следващата сутрин Мишел тръгва за пазара, докато аз отивам до телефонната кабина, за да се обадя в магазина за мебели в Кан. Информирана съм от най-надменната vendeuse, продавачка, че техният шофьор е спазил уговорената среща, като се е бъхтил със своя товар по целия лъкатушен път нагоре през хълмовете, но е бил принуден да откара леглото обратно в склада, защото във фермата не е имало кой да го получи. Нашите съседи Жан-Клод и Одил, които бяха обещали да бъдат в къщата за доставката, ги нямало, изчезнали били, човек не можел да се свърже с тях дори по телефона.
Извинявам се многословно, опитвайки се да обясня проблема, но продавачката остава непреклонна и froide, студена. Това вече не е нейно задължение, казва тя. Те са спазили своята част от споразумението. Нашата доставка, която следващия път ще ни струва 400 франка, ще трябва да почака чак след Нова година. Датата, която накрая успявам да изкопча от нея, е седмици след планираното от нас затваряне на къщата. Така че няма ново легло за Коледа. Но не сме много разочаровани.
Толкова е освежаващо просто да сме пак тук. Бродя из стаите, като отново ги правя обитаеми, вдишвайки емоционално наситения аромат на бор и цитрусови плодове, който се носи в топлия въздух. Поглеждам през прозореца към гледката, която съм съхранила в паметта си по време на седмиците, прекарани надалече. Огън от борови, дъбови и маслинови дърва пращи в камината. Прясно приготвена супа къкри в импровизираната кухня: цяло, отгледано на свобода пиле в бульон, подправен с букет от провансалски билки, праз, кромид лук, моркови и дафинови листа, откъснати от нашето дърво в градината. Ранди Крауфорд пее тихо от касетофона — високи, жални тонове се носят из почти празните стаи.