Тъй като през целия си съзнателен живот съм живяла в голям град, никога не ми е била известна никаква традиция за раздаване на календари. Питам се дали тя съществува в селата и малките градчета в Англия. Отказвам предложението на пощальона, като отговарям:
— Merci, вече имаме един.
Предполагах, че всички те продават в полза на една и съща благотворителна организация, но бързо разбирам от намръщеното изражение на брадатото му лице, че този отговор просто е pas acceptable, абсолютно неприемлив. Пред очите ми проблясват картини на триумфиращия Анри, повалящ на колене този дебелак, както и купчината заплашителни писма от пощенската служба. Най-добре да не превръщам в свой враг този fonctionnaire, чиновник, или всички ще изпаднем в немилост. Усмихвам се глупаво, чинно избирам друг календар и се втурвам отново нагоре по стълбите, за да взема чантата си. Подавам последните си налични пари — банкнота от 100 франка, която явно задоволява нашия едър приятел. Сега той ми пожелава всичко най-добро за празниците, настанява се някак си на претоварения си мотопед и потегля, като се спуска по алеята, наклонен под опасен ъгъл.
Следващите, които пристигат, са от службата за чистота. Разменяме си същите празни приказки. За съжаление, вече не разполагам с пари в брой, което изобщо не им харесва, така че трябва бързо да се кача в салона на горния етаж, където почти разпердушинвам багажа ни в трескаво търсене на моята френска чекова книжка. Избирам моя календар, написвам чек и весело им махвам за сбогом. Хвърлям трите календара — всичките с еднакви изгледи от нашето село, върху импровизираната кухненска маса, наливам си голямо питие и започвам да приготвям обяда.
Мишел се връща, като си подсвирква и се усмихва, натоварен със салати във всички нюанси на червеното и зеленото и клементини от Корсика, все още с клонки със силно ароматни листа. Те са толкова набръчкани и деформирани, че ми напомнят на дребни грозни плодове[76]. Притискам нос към оранжево-зелената им кора и вдишвам острия им аромат.
— Коледа! — извиквам възторжено. Разопаковам няколко пластмасови кутийки с провансалски маслини. Тъмни месести костилкови плодове, мариновани в саламура, други, мариновани със зехтин и чесън или чушки, а след това нашите стриди, все още затворени в своите солени набръчкани черупки — дузина chanteclairs[77] от Бретан.
Слагаме ги с цялото внимание, нужно за прясно снесените яйца, в най-тъмния и студен ъгъл на малкия ни хладилник, за да чакат вечерята. Бъдни вечер е времето, отредено по традиция за френската семейна коледна трапеза, и тъй като момичетата прекарват ваканцията си с маман в Париж, ние очакваме с нетърпение нашата вечеря на свещи à deux, за двама. Докато се занимаваме с разтоварването на покупките, разказвам за множеството посетители, които съм имала. Мишел, който отваря бутилка свежо младо „Шабли“, се смее от все сърце и пита:
— Значи, още не са идвали от полицията, така ли?
Тези зимни вечери са изкусително меки. В синьото като метличина небе изгрява нова луна, тънка като перлена детска шнола. Обменям идеи с Мишел, споделям намеренията си за телевизионния сериал, докато си говорим на терасата, като се пазим от спускащия се с гаснещата светлина студ, притискайки се един в друг, облечени с дебели вълнени пуловери. Обрисувам главната си героиня, така както се оформя в моето въображение, докато се наслаждавам на чаша вино на открито, преди сребристият блясък на водата да изчезне в синьо-черната нощ. Приятно ухаещи струйки дим от горящи дърва се носят към нас в застиналия вечерен въздух. Общителен бухал надава своя бдителен поздрав. Прилепи прелитат ниско, профучавайки точно пред нас, преди да започнат да кръжат и да се реят като възбудени птици. После до нас долита далечният призив на мюезина. Арабите се молят. Млъквам и се заслушвам.
Въпреки че нашата къща и нейната скромна маслинова ферма се намират в район, определен като zone verte, зелена зона, в далечния край на долината, закътано отвъд високите като върлини и гъсторастящи борови дървета, има селище. То е построено върху земя, закупена принудително от собствениците на „Апасионата“ преди трийсет или повече години. По онова време местният съвет, успявайки да си затвори очите за една малка подробност от статута на земята, издал разрешително, което дало право на консорциум от предприемачи, работещи извън Марсилия, да строят в зелената зона.
76
Грозният плод
77
Тъй като този вид стриди имат тънка и полупрозрачна черупка, авторката шеговито ги сравнява с яйцата на порода кокошки, създадена в Канада. — Б. пр.