Макар че тогава не е имало непосредствени съседи, хората от местната общност се вдигнали на протест, както само французите могат да го правят, когато се ядосат и почувстват, че правата им са нарушени, и както чухме, лобирали яростно, но загубили. Човек може само да предполага как е било договорено това разрешително, щом за да се построи градинска барака или дори прост навес в тази зона, се изисква попълването на куп формуляри и месеци ходене по мъките. Подобно крещящо пренебрегване на закона за поземлената собственост, разбира се, е допринесло за ширещите се расистки настроения в Южна Франция срещу всички чуждестранни работници, особено срещу арабите. Югоизточна Франция е сърцето на избирателния район на Льо Пен. А всъщност фирмата на предприемачите е френска, както и професионалните домоуправители, следователно облагодетелстваните от всички печалби от елементарните жилища са французи.
Но ние нямаме възражения срещу арабите и обичаме техния звънлив призив към молитва. Намирам го едновременно за меланхоличен и екзотичен. Той подхранва въображението ми, моето влечение към разнообразие, и събужда мечти за камилски кервани, преходи на кон през мистичната Арабия, следвайки новата луна. След това, когато молитвените призиви замлъкват, се връщам към живота в Южна Франция и очакването на нашата вкусна вечеря със стриди.
Събуждаме се от далечния рев на магаре — още един нов звук на нашия хоризонт — и цвърченето на ята дребни птици. Тези зимни утрини са прекрасни, спокойни и изпълнени с мирис на бор. Кехлибареното слънце блести ярко, румено като есенно листо, но погледнато от горните тераси, то шари морето със студени сребърни ивици. Морето е със зимна украса, която никога досега не съм виждала. Ала срещата с нашия бъдещ дом през друг сезон разкрива и някои неочаквани отговорности. По време на отсъствието ни, при липсата на някого, който да чисти и да се грижи за басейна, водата в него е станала наситено изумруденозелена. Дъното му е покрито с килим от разлагащи се смокинови листа. Не може да бъде оставен така в продължение на месеци. Басейнът се нуждае от регулярни грижи: скимерите трябва да се изпразват, тръбите да се прочистват, филтрите да се измиват, стените и дъното да се изчистват с подводна прахосмукачка — в противен случай пречиствателната система, в която инвестирахме, щеше да бъде загуба на ценни средства. Добавяме грижата за басейна в нашия нарастващ списък със задачи, които трябва да свършим.
Въпреки че ме очакват най-арктичните условия и най-жабунясалата вода, решавам да поплувам. Водата е толкова ледена, когато скачам в нея, че надавам силни крясъци. Движението на кръвта ми се ускорява. След това тичам и подскачам из градината като луда, а по босите ми пулсиращи ходила полепва пръст. Мишел, който минава край мен, поклаща глава и отива да събира дърва и шишарки за камината. Бързо запалва огън, който стопля премръзналото ми, настръхнало тяло. Огънят фучи в камината като сибирски вятър. Топлината на пламъците ме обгръща и ме сгрява, горещината им кара влажните ми бузи да поаленеят.
Зимният ни живот се съсредоточава в просторната всекидневна. За този сезон тя се превръща в сърцето на къщата. Часове наред седим в нея с нашите книги и лаптопи — аз работя над бъдещия си сценарий, разположена върху възглавници край камината. Светлината от пламъците хвърля сенки по лицата ни и лющещите се стени. Спокойствието, хармонията, която бяхме открили помежду си, ни дава много енергия за работа, която ще ни е необходима, ако искаме да се справим успешно с това място. Очаровани от него, се втурнахме в тази придобивка на крилете на романтиката. Покупката на „Апасионата“ няма никакъв смисъл от практическа гледна точка и ние, живеещи от един договор до следващия, се борим здраво с пречките. Въпреки това не съжаляваме ни на йота — все още не, — но мащабите на предизвикателството ни стават все по-ясни. И поради това работим усърдно в нашите отделни творчески светове до късно следобед, когато изключваме компютрите, затваряме книгите си и оставяме настрана сценарии и моливи. Те ще останат там до сутринта, струпани до купчината нарязани дърва.
Залезите — края на деня, и вечерите посвещаваме един на друг и на света, който се опитваме да изградим тук. Това е върховно щастие — две души в отличен синхрон.
Без средства за кухня, приготвяме нашите коледни ястия, както Мишел бе обещал, на открит огън. Когато натрупаната жарава се превръща в хълмчета от трептящо оранжево и алено, кърваво-оранжево като залезите, той слага месото да цвърчи на импровизираната скара. Храната ни е скромна за този празник: крехки пържоли от faux-filet[78] с хрупкава свежа салата от удивителния пазар в Кан, придружени с пресни картофки — кръгли и гладки като речни камъчета, задушени на туристическия газов котлон на Мишел в бакърения тиган, който купих в Ница.