След като обядваме на терасата, Мишел се обажда на Амар, който пристига преди стъмване, за да обсъдим лавровите храсти, които искаме да засадим и така да оградим земята си. За момента не ни се налага да мислим за огромните разходи за ограждане на целия имот, защото от двете страни се простира същата прораснала джунгла, каквато си имаме и ние. Нямаме представа на кого принадлежат двата съседни парцела, но с бодливите си храсти и израсналите бурени те са достатъчно непривлекателни за крадците.
Отношението ми към Амар е противоречиво. Причината са отчасти моите предразсъдъци, отчасти фактът, че според мен той осъзнава, че сме почнали да разчитаме на него, и имам чувството, че се възползва от положението. Неговата оценка за броя храсти, които са ни нужни, многократно превъзхожда моята и аз му го казвам. В крайна сметка с помощта на неустоимия чар на Мишел, докато пием сок, се споразумяваме за много по-разумно количество и приемлива цена. И все пак, дори след тежките преговори, си е доста скъпо. Освен това Амар ни информира, че парите, които сме му дали, за да разчисти терена, са недостатъчни.
Бяхме се споразумели за цената. Имахме сделка! — тросвам се аз.
— Позволете ми да обясня, chère мадам.
И той продължава с дразнещ извинителен маниер да твърди, че не е преценил правилно времето, нужно на двамата му работници за изкачване и слизане по хълма, и следователно сега е длъжен да добави и това към сметката.
Оставам безмълвна от ярост заради измишльотините и наглостта му.
Вече съм открила, че тук, в Миди[82], винаги има причини цените на нещо да се променят или работата да не се свърши по начина и според стандартите, за които сте се договорили.
В тази част на света уговорките и бюджетите могат да бъдат използвани за подпалки за барбекю. Но Мишел великодушно му плаща и поръчва лавровите храсти, защото не можем да си позволим повече забавяне, докато търсим някой не толкова скубещ ни градинар. А и познатото зло е по-добро зло. Все пак преди разгара на лятото, с всичките неща, които щяха да отвличат вниманието ни, и с всички съпътстващи го усложнения, яростната атака на туристите, опашките и пътните задръствания, когато дори най-мъничкият плаж бива препълнен с двойно повече от нормалното количество хора и всяка фабрика, организация и офис затворят за целия август, щеше да е добре да си наемем помощник. Имаме обезсърчително голям списък със задачи. Повечето ще бъдат моя грижа, защото Мишел трябва да се върне в Париж и ще си идва само за уикендите. Уморена съм от представленията и съм благодарна, че имам оправдание да остана тук и да си почина.
Освен това искам да завърша литературния си проект, да развия идеята, за която се бях вдъхновила от пътуването ни до островите. А и покривът бе протекъл… И отново, след вечерните сметки на бутилка вино, установяваме, че финансите ни са крайно нищожни. Трябва да изберем с какво да се захванем и какво да оставим за по-нататък. Но не се отчайваме. Първоначалното ми лошо настроение е изчезнало; отново съм въодушевена и оптимизмът ми се завръща. Миналото лято се бяхме справили, бяхме прекарали няколко вълшебни месеца тук и няма причина тази година да е различно. Сега, след като имотът вече ни принадлежи, голяма част от напрежението е изчезнала. Можем да работим с наложено от нас самите темпо. Монтиране на кухня; нова електрическа инсталация; баня между двете стаи за гости; нова мазилка и боядисване на двата етажа; преобразяване на древното мокро помещение, souillarde, заедно с великолепната мивка от светъл камък в лятна кухня; подмяна на част от тръбите и счупените плочки; подмяна и боядисване на всички жалузи и врати в онова прекрасно синьо от картините на Матис; засаждане на палми, овощни дръвчета, цветя, още цветя; създаване на градинка със зеленчуци и подправки; закупуване на парцела с допълнителните пет акра; дори моето мечтано отглеждане на маслини… списъкът никога не свършва. Но с течение на времето можем да се справим с всичко. Дотогава, това лято, ако успея да разуча основите на маслиновото земеделие и намерим начин да предпазим къщата от нежеланите набези на крадци и от поройните дъждове, ще сме постигнали огромен успех.
Стоя на покрива в компанията на мосю Ди Луцио, нашия коминочистач-водопроводчик. Той се съгласи да покрие това плоско, пропускащо вода пространство с пласт битум и чакъл. Макар да е само временно решение, без никаква гаранция, майсторът ме уверява, че ще издържи поне година, дори две, без да тече; поне докато съберем гигантската сума, нужна, за да се свърши работата по по-професионален начин (трите оферти, които получихме за това, ни накараха да се олюлеем от смайване). Той вади рулетката си, завърта се в нещо като тромав пирует на 360 градуса, оглежда нашия простиращ се надлъж и нашир имот, после сбърчва нос и вперва поглед на юг, към залива. Гледката от тази височина е изключителна, направо спираща дъха. По типичен средиземноморски начин мюсю Ди Луцио изразява с гримаса своето одобрение. Това е нечуван комплимент, особено от негова страна, защото до този момент той неколкократно ни бе препоръчвал направо да съборим вилата до основи и да си построим нова. Но днес приятната топлина на ранното лято, съчетана с прохладния бриз от хълмовете, изглежда, подобри настроението му, защото той дойде до заключението, направено, както винаги, с авторитетността на Господ: