— Pas mal, Madame [83]
Кимвам с признателност.
Той се обръща, за да огледа боровата ни горичка.
— Имате доста дървета.
Съгласявам се. Не че е нещо, за което може да се спори, защото падналите дървета и клони лежат навсякъде под всевъзможни ъгли като в онази игра с пръчките, които трябва да се закрепят една върху друга.
— Знаете ли, ако мога да ви дам един съвет…
Поемам дълбоко дъх и се приготвям за поредната идея да си построим бунгало и да спрем да се надяваме напразно да обновим тази забравена от Бога ферма.
— Имате достатъчно дървен материал, за да ми платите за ремонта на покрива.
— Така ли?
— Mais oui, Madame. Продайте го срещу пари в брой, после ми платете в брой. Ще бъде много добра сделка, très bonne affaire, за вас.
Очите му блестят при мисълта за чудесното бизнес предложение, особено като се има предвид, че цялата работа ще бъде свършена на черно и следователно — без данъци. Тръгваме към края на покрива и се подготвяме да слезем по стълбата, която съм подпряла там. Мосю Ди Луцио ми прави знак да мина първа. Обръщам се и се спускам надолу, на първото стъпало, като внимавам много, защото слизането на обратно по стълби винаги ме изнервя. Майсторът ме последва. Той е едър мъж и бях предположила, че ще изчака, докато стигна до земята, преди да почне да слиза. Но не го прави. Аз съм само две стъпенки под него, когато усещам, че стълбата започва да се мести.
— Открих тайната ви, мадам — провиква се той над мен. Иска ми се да не говори точно в този момент. Опитвам се да побързам, съсредоточавам се в целта си да стигна долу, в безопасност на terra firma[84]. — Казах на жена си, на никого другиго. Не искаме цялото село да клюкарства.
Каквато и да е тази тайна, очевидно много го забавлява. Вдигам глава и се заглеждам в него, в подметките на дебелите му работни обувки, опитвайки се да избегна неособено приятната гледка на сините панталони, веещи се около изключително косматите му крака. Смее се толкова гръмко, че стълбата вече се поклаща напред-назад до стената. Представям си как се стоварваме на земята, изпотрошена маса от крайници и метал.
— Почакайте една минутка! — изкрещявам, спускам се рязко надолу и скачам на земята, което ми се струва по-добър вариант от падането. Оттам, зачервена и замаяна, изчаквам неговото сензационно откритие. — Каква тайна, мосю Ди Луцио?
Очите му искрят от удоволствие като на голямо дете, открило току-що тайните запаси от бонбони на майка си.
— Pas un mot.[85]
Той вдига месест черен пръст и го допира до надупените си устни.
— Но все пак…
— Шшш… Устата ми е запечатана.
О, колко му харесва да играе, да ме държи в напрежение, за да разкрие тайната в най-драматичния момент.
Свивам рамене и тръгвам по пътя към предните тераси. Нямам представа за какво говори. Със сигурност не за факта, че с мосю Мишел не сме женени, нали? Майсторът ми намига и разтърсва ръката ми енергично, като ме изцапва със сажди, докато го прави.
— Имате си работа, мадам, ще ви оставям. Не се тревожете, тайната ви е в безопасност с мен.
И той си отива, вдигайки шум с раздрънкания си камион, препълнен до пръсване със стари мивки, тръби и изцапани четки за почистване на комини.
Оставам смаяна. Все пак предложението му да продам дървения материал ми допада. За нещастие, нямам представа как да намеря купувач, докато една сутрин, няколко дни по-късно, на връщане по задните улички от фитнеса, в който наскоро се бях записала да членувам, шофирайки древното рено четворка, купено неотдавна за 5000 франка, минавам покрай оградено поле, пълно с високи купчини дървени трупи. Спирам колата, за да огледам.