Отвъд заключената ограда има малка дървена барака. На вратата ѝ е закачена някаква бележка. Покатервам се на най-долната част на кованата ограда и се втренчвам, търсейки номер на телефон или работно време, но надписът е прекалено блед и неразличим. Поглеждам часовника си. Дванайсет и двайсет. Без съмнение собственикът е затворил за жизненоважния за местните дву-тричасов обяд.
Не е проблем; това малко предприятие, закътано в гората, е само на пет минути път по обиколното шосе, което води до подножието на нашия хълм. Решавам да се върна по-късно, а междувременно да отскоча до селото, за да си купя fougasse [86] с маслини и зехтин, преди и пекарят да затвори за обедната си почивка и за поредното печене на хляб.
Когато наближавам селския площад, забелязвам мосю Долфо, нашия дърдорещ, добродушен електротехник. Клетият човек, запотен и зачервен, се бори отчаяно със своя ван, чийто двигател издава ужасни скърцащи звуци. Той стене и започва да прегрява също като колата си, докато се мъчи да обърне в място, което ми се струва повече от достатъчно широко за паркиране. Когато ме забелязва, се отказва от опитите си да паркира и просто изключва двигателя. Стряскам се леко, защото колата е зарязана под доста опасен ъгъл — факт, който явно никак не притеснява мосю Долфо, понеже той излиза и ме поздравява сърдечно, като разтърсва ръката ми силно, сякаш току-що съм му съобщила, че е спечелил от лотарията.
— Bonjour — казвам аз, все още опитвайки се да осмисля ужасяващото му паркиране. Гладна съм и се боя да не изпусна обяда си. Закуската ми се състоеше от две чаши черно кафе, бях работила навън два часа и в къщата нямам нищо годно за ядене. Понечвам да си тръгна, но мосю Долфо ме сграбчва бързо за ръцете и ми прошепва по много поверителен начин:
— Нямахме представа, мадам. Je suis désolé.[87]
— За какво?
— Et enchanté.[88]
Това явно е работа на Ди Луцио.
В далечния край на площада автоматичните щори на boulangerie заплашително се плъзват към земята.
— Трябва да…
— Мосю Ди Луцио каза да не го споделям с друг, така че тайната ви е на сигурно място с мен.
Намига ми, пуска ръката ми и се отдалечава безцелно, докато ми маха и кима заговорнически.
Затичвам се бързо по калдъръма, за да се сдобия с хляб, и насмалко да бъда размазана от профучаващо пежо петица, което, след като ме пропуска, едва не отнася цялата предница на зле паркирания ван на нашия електротехник. В задименото магазинче за цигари до пекарната местен жител, когото съм засичала един-два пъти, долепя едрия си луничав нос до прозореца, държейки бира и димяща цигара в ръка, и ме оглежда похотливо, докато се връщам припряно към колата си.
Не мога дори да си представя какво е разправял на хората нашият водопроводчик.
Разполагам с няколко дни, за да организирам лятото си, преди мосю Ди Луцио да започне работа и преди гостите ни да запристигат. Имам сценарии за писане, искам да направя градините и да купя книги на мястото на откраднатите. Обикалям библиотеките с климатик, търсейки наръчници за маслиново земеделие. В издирването на цялото възможно познание за маслините, историята на тези дървета и отглеждането им, купувам всичко, което ми попада подръка. Научавам, че някои уважавани познавачи, connoisseurs, смятат, че зехтинът, произвеждан край Ница, има само един достоен съперник — един италиански сорт от Лука. Други твърдят, че маслините, отглеждани на Френската ривиера, не могат да се сравнят с нищо. Тук се произвежда най-хубавият в света екстра върджин зехтин, както и най-скъпият. Според легендата, на гроба на Адам било засадено маслиново дърво. Нямам представа как това би могло да се докаже, но имайки предвид близкоизточния произход на Стария завет, не е напълно неправдоподобно. Що се отнася до легендите, предпочитам мита за битката между Посейдон, бога на морето, и Атина, богинята на мъдростта, за правото да дадат име на град Атина. Боговете нарекли града на нея, защото тя засадила първото маслиново дърво там, на Акропола, като символ на мира и благоденствието, и те отсъдили, че нейният дар е по-ценен за човечеството от размахването на тризъбеца на Посейдон и всичките му военни играчки. (Жените имали решаващ глас тук: богините били повече на брой от боговете.)
Но да се върнем на фактите: маслиновите дървета виреят най-добре в средиземноморския климат. Те растат и дават плодове и в камениста, и в песъчлива почва, и оцеляват чудесно на големи височини — там, където други овощни дръвчета биха загинали. След като се прихванат, се нуждаят от малко грижи, минимално количество вода и могат да издържат повечето суши, освен най-тежките, разбира се. Издържат дори студа, стига да не е особено продължителен и температурите да не падат под осем градуса за по-дълго време. Тези колоритни дървета с извиващи се стволове могат да живеят векове, но започват да дават плод много бавно, със скоростта на костенурки. Раждат първите маслини чак когато станат на седем или осем години, но пълна реколта има едва към петнайсетата-двайсетата година. Така че всеки земеделец, който започва да отглежда маслини, е наясно, че заниманието е дългогодишна инвестиция. Това може да обясни защо отсичането на маслиново дърво е незаконно в Южна Франция. Всеки път или сграда трябва да бъде построен около вече съществуващите дървета.
Разхождам се безцелно из прашните, оградени от сребристите дървета пътеки в имота ни, под небето, оцветено в синьо като цигарите „Голоаз“, осмисляйки информацията, която съм събрала, докато оглеждам с нови очи разчистената вече земя. След като се отървахме от плетеницата от бурени, се наслаждавам да изследвам стволовете и корените, провисналите клони, зреещите плодове. Древните смятали маслиновите дървета за лечебни и аз вече усещам целителната им сила, освежаващия полъх на листата им, който ме кара да забавям крачка.
На връщане към къщата, решена да се захвана вече за работа, забелязвам две свраки, които пъдят с крясъци рижава лисица. Свраките прогонват животинчето с лъскава козина в храсталаците, където то се шмугва, загубило битката за територията. Малки фашисти!
86
Плосък хляб с различни добавки — сирена, маслини и др., понякога се прави във формата на пшеничен клас, типичен за Прованс. — Б. пр.