Разговаряме на английски, защото на него му е приятно да упражнява езика. Поклащам глава.
— Не знам името ѝ.
Той изглежда изненадан, после се изкикотва тихо и записва нещо на картона ѝ, пожелава ми bonne soirée, лека вечер, и ме уверява, че не бива да се тревожа за нищо.
Връщам се към работата си, мислейки какво ще правя с кучето, когато се възстанови. Не съм забравила Анри и обещанието, което дадох, да го взема отново у дома, когато обстоятелствата ни позволят. Притеснена, решавам да се обадя в приюта за животни.
Питам за Анри и научавам, че скоро след като сме го върнали, са му намерили дом. Сърцето ми се свива и все пак не мога да съм недоволна, задето скъпият див Анри си има хубав дом.
— Il est très, très content[89] — информира ме администраторката.
Благодаря ѝ, пожелавам ѝ всичко хубаво и затварям телефона, прощавайки се мислено е голямото черно куче, което за няколко кратки седмици бе внесло толкова оживление в живота ни.
Рене не идва на следващия ден за дървата, нито на по-следващия. Нямам телефонния му номер. Дори не съм научила фамилията му. Озадачена съм. Дали притежавам откраднати или фалшиви банкноти, които се каня да дам на ветеринаря и на мосю Ди Луцио, който се задава по пътя, нетърпелив да започне ремонта на покрива?
Наблюдавам го как разтоварва най-страховитата на вид колекция от инструменти и съоръжения за подгряване на битума, сред които има нещо подобно на гигантска бунзенова горелка. През цялото време той си пее, подсвирква и се усмихва, като всеки път, щом се озовавам наблизо, ми кима и свежда глава. При един от случаите, когато минавам покрай него, се плясва по бедрото, сякаш е актьор в пантомима, и се ухилва, белите му зъби светват, като че ли е отворил цип на изцапаното си със сажди лице.
— Pas de bottes, eh!
Няма ботуши? Юли месец е. Нося къси панталонки, бюстие без презрамки и еспадрили с равна подметка. Нямам представа за какво говори, но не горя и от желание да питам. Вече се страхувам, че човекът е напълно смахнат.
До края на XX век, когато диетолозите от цял свят обявяват средиземноморската диета за най-здравословната в света, маслините и техните странични продукти са били основно южняшка храна, използвана предимно в техните кухни. Цветът на зехтина е златист и плътен като летен следобед, прекаран в дрямка на хамак по крайбрежието. Този продукт е познат и жизненоважен за кухнята в региона, също като, да кажем, чесъна или рибената чорба буябес.
Типично средиземноморски, той на мига поражда асоциации за климата, за тукашната земя и местния характер, както някой сбръчкан старец от Ница, играещ петанк на прашния градски пейзаж.
Гърците били тези, които преди близо 2500 години засадили първите маслинови дървета по южното крайбрежие на Франция, но те не отделили много от скъпоценното си време, за да ги култивират или да приберат реколтата, защото не били земеделски народ. Били мореплаватели, изследователи, отвъдморски търговци. Придвижвайки се на запад, основали пристанища — като Ница, Антиб и разбира се, Марсилия (през 600 г. пр. Хр.), чието оригинално гръцко име е Масилия — и после продължили нататък. За гърците оживеното пристанище на Масилия било място за почивка и спа, където поспирали, преди да продължат към вътрешността, настървени да осигурят безопасността на своите търговски пътища, по които карали калай и кехлибар. Гражданите на Масилия говорели свободно гръцки, обличали се и се държали като атиняни и се опитвали да не се „заразят“ от варварския живот на хората, живеещи край тях, местните галски племена.
Прекратявам за кратко писането си и изучаването на историята на маслината, защото мосю Ди Луцио е точно над мен, тропа и обикаля по покрива. Всяка негова стъпка отеква многократно по-силно над главата ми и разтърсва цялата къща, сякаш някакъв великан се катери нагоре в небесата. Освен това си подсвирква и пее. Как само подсвирква и пее!
Така че затварям лаптопа и излизам навън да поплувам. Но в мига, в който се потапям в басейна, той ме извиква и иска бира. Бил много жаден. Добре. Денят е доста горещ и той е горе на покрива с пламтящ огън в ръце, висок колкото лавров храст. Когато се качвам по стълбата, с все още стичаща се вода по тялото, за да му занеса бирата, се вцепенявам намясто, едва удържайки желанието си да не избухна в смях. От жегата и работата Ди Луцио се поти като прасе. Струйките пот по лицето му са измили саждите на ивици и той прилича на зебра. За щастие съм спасена от звъна на телефона.