— Защо не си ги внесла в банката?
Трябва ми известно време, защото и аз самата не съм съвсем сигурна каква е причината да оставя сума, равна на почти 1000 лири, в скрина.
— Страхувах се да не са фалшиви или откраднати — признавам най-накрая.
Мишел избухва в смях.
— Chérie, толкова драматизираш. Това са пари от сивата икономика без съмнение, но със сигурност вече си разбрала, че голяма част от парите, които преминават от едни в други ръце тук, са спечелени на черния пазар. Това е местният modus vivendi[90]. Сигурен съм, че този Рене не ги е отпечатал в задния си двор!
— Тогава защо не идва да си вземе дървата?
— Ще дойде. Тук е Миди. Всичко става, когато му дойде времето.
Отново съм забравила, че времето тук се възприема различно. „Утре“ не означава задължително утре. Означава по някое време сред дните, които предстоят в бъдеще. И единственият начин да разбереш кога всъщност е това, е да се отпуснеш ведро и да чакаш, за да видиш кога ще стане. За нетърпелива жена като мен това е изключително мъчително. Но приемам мъдростта на Мишел и двамата се наслаждаваме на блажен уикенд, без следа от каквито и да е майстори.
Както винаги, когато сме тук, се събуждаме с първите слънчеви лъчи. Сега, след като земята е освободена от бурените и шубраците, обичаме да се разхождаме. Тази сутрин тръгваме по ветровитата тясна пътека, изкачваща се през стръмната борова гора, като се покатерваме до самия връх на хълма.
Задъхвайки се от изкачването, се тръсваме на обсипаната с бодлички земя, вдишваме божественото ухание на въздуха, носещо лек намек за сутрешна роса, и се заглеждаме в изгрева на слънцето. Докато то се издига, лъчите му се промушват през преплетените клони на дърветата и прогонват луната. Съмва се. Наблюдавала съм изгрева, раждането на деня, на хиляди места по целия свят с приятели и бивши любими, но никъде не съм се чувствала толкова благословена. Тук изгревът ни принадлежи, той е част от нашата връзка. Затварям очи и си поемам дълбоко дъх. Понякога, макар и само за миг, се плаша от силата на любовта си.
След като изминаваме обратно пътя по хълма към къщата, се гмурваме за едно ранно къпане в спокойния прохладен басейн, а после се възнаграждаваме и с гореща вана. Двамата с Мишел наблюдаваме през прозореца на подобната на пещера баня със сини плочки как семейства зайци се шмугват из купчините дърва. Те подават предпазливо уши и муцунки към новия ден и после се впускат щастливи навън, подскачайки наляво и надясно из новата си разчистена площадка за игра.
Тези ранни утрини са ценно време от деня за нас, част от това, което сме заедно, от това, което споделяме. През почти целия ден обикновено работим, дори в уикендите, защото, ако не работим, няма да имаме никакъв шанс да ремонтираме, нито изобщо да живеем в тази руина. Но сега, във великолепната старомодна фаянсова вана, телата ни са влажни и покрити с пяна, хлъзгави като тюлени.
Отвъд прозореца, опръскан с капчици вода от ваната, денят разцъфва с пълната си прелест. Светлината става все по-златиста с издигането на слънцето в небосклона. После, в един миг, то избухва сред най-високите клони на най-високите дървета, разпръскващо горещина. Предавам се и се отпускам. Обвита съм от жега. Жега от ваната, жега от плътта на Мишел, жега от слънцето, сгряващо ме през стъклото.
— Закуска! — провиква се Мишел. Къдравата му коса е пораснала и както е потъмняла от водата, е залепнала за тила му. Тялото му е загоряло от слънцето. Ухае на бадемовото масло от шампоана ни.
Станало е прекалено горещо, за да закусваме на скритата ни тераса, затова преместваме дървената маса и столовете пред къщата, където слънцето ще изгрее чак след десет часа.
Докато похапваме яйца и пием кафето си, започвам да споделям с Мишел информацията, която съм научила за маслиновите дървета.