Години наред Франция е била имперска сила в Северна Африка и ужасите в Алжир са ни добре известни. Днес втората по численост работна ръка във Франция са африканците, преобладаващо араби. Жан-Мари льо Пен, крайният националист, който проповядва, че Франция трябва да бъде само за французите, е техен враг — или по-скоро, те са негов. Той е по-краен в своето демагогско дрънкане дори от покойния Инох Пауел[92] и определено не толкова интелигентен и умел в реторическите си изяви.
Независимо от историите на баща ми, никога не съм изпитвала дори минимална симпатия към Льо Пен или някого от другите ксенофобски демагози. Но все пак никога не съм си и представяла, че е възможно някой от местните арабски работници да се превърне в един от най-близките ми приятели и наш най-силен съюзник в мрачните дни, които предстояха на нас и на „Апасионата“.
Вече съм се установила тук за лятото. Нямам планове да ходя никъде, искам да допиша сценариите си, да поддържам хълма, да се подготвя за идването на гостите. Чувствам се повече от доволна и тогава телефонът звънва. Мишел.
— Спечелили сме награда — обявява той.
Предишната есен филмирахме първата ми книга като минисериал в Австралия. Сериалът бил представен на многоуважаван фестивал в Щатите и бе спечелил награда. Оставам без думи. Дори не знаех, че е бил показван там.
— Австралийците искат да отидеш, за да го популяризираш.
— Къде?
— В Австралия.
— Кога?
— Трябва да тръгнеш в петък.
Настава мълчание, докато осмислям новината. Актьорите живеят с паспортите в джобовете си; във всеки момент могат да те повикат някъде. Но този път не съм подготвена. Представянето на сериала в Австралия ще съвпадне с премиерата на друг филм, в който участвам. Знам, че трябва да отида, но се колебая.
Мисля си за Безименна. Тревожа се за графика си, който всъщност зависи единствено от мен. Но се оказва, че пътуването е само за седмица. Няма да изпитам дори обичайното неразположение от часовата разлика, защото ще отида и ще се върна, преди да ме връхлети.
— Добре — казвам в крайна сметка.
Започвам да организирам нещата. Това, което трябва да направя, е да затворя къщата и да попитам Рене дали ще бъде така добър да се отбива два пъти на ден, за да храни Безименна. В най-най-краен случай мога да звънна на Амар, който знам, че ще се съгласи да го направи — срещу определено заплащане.
За щастие Рене се съгласява без никакво колебание да приюти любимата ми овчарка, chez lui, при себе си за седмица. Безименна ще бъде в любящи ръце. Няма за какво да се безпокоя.
Идва четвъртък. Потеглям преди съмване в петък, като ще летя за Сидни от Париж. Сядам в моя населен от гекони работен кабинет и решавам да се посветя на писане, когато чувам ръмжене на машини, които се настройват за работа като оркестър. Звукът идва точно изпод прозореца ми. Озадачена, отивам да погледна и за мой ужас, виждам трима мъже, покрили глави и лица с пластмасови каски, които окастрят ивицата земя, граничеща с пътя вляво от нас и минаваща покрай маслиновата ни горичка.
Джунглата от растения там е единствената ни защита от навлизане в имота ни от тази страна. Спомням си смазващото усещане, което изпитах, когато научих, че сме били обрани, хвърлям химикалката на бюрото си и се втурвам да ги спра.
Били изпратени от mairie, кметството, казва единият от тях. Земята трябвало да се подреже и окоси; съседите от другата страна на пътя се били оплакали. Имало опасност от пожар, très sérieux, много голяма. Поглеждам надолу по виещия се път в посоката, която сочи мъжът. Дори не виждам къщата, за която говори.
— Какви съседи? — изграквам аз. Те може да се притесняват, но аз съм отчаяна. — Ние сме много повече изложени на риск от тези съседи, ако избухне пожар — възпротивявам се. Но напразно.
— Били ли сте тук, когато е имало пожар? — пита мъжът.
Не, трябва да призная, че не съм била, което, изглежда, слага край на спора. Работникът, който е покрит от главата до петите с листа, клонки и алуминиево защитно облекло и прилича на Тенекиения човек от „Магьосникът от Оз“, свива рамене, слага каската си отново и се отдалечава.
92
Инох Пауел (1912–1998) — британски политик и общественик, министър в няколко кабинета, представител на консерваторите. — Б. пр.