– Какво...?
Пез притисна пръст към устните си, после ѝ направи знак да се приближи. Робин проследи с очи групата, вече скриваща се зад завой на алеята. Никой не погледна назад, така че тя пое към него, като внимателно подбираше къде стъпва. Докато трънаци закачаха дрехите ѝ, тя забързано разсъждаваше дали трябва да продължава с фалшивия лондонски акцент от последния им разговор с Пез, предвид че Зоуи можеше да е споделила с него как Джесика е от Йоркшър. Когато излезе на малката просека при Пез, беше решила дилемата.
– Мислех, че тук може да се влезе само с гид – прошепна тя със собствения си акцент.
– Не и ако знаеш тайния начин да влезеш – отвърна ѝ Пез с усмивка. – Какво прави работохоличка като теб в гробището?
– Имах час при зъболекар, така че си взех свободен следобед – каза Робин. – Никога преди не бях идвала тук. Невероятно е, нали?
– О, да, сега мога да го чуя – кимна Пез.
– Кое да чуеш?
– Че си от Йоркшър. Зоуи ми каза. Каза ми още, че току-що си се разделила с приятеля си.
– Ами... да – отвърна Робин и се пробва с храбра усмивка. – И това е вярно.
Влажната, висока до кръста растителност около тях ги принуждаваше да стоят много близо един до друг върху обрасъл с мъх тесен участък от неравна земя помежду гробове и дървета. Робин усети мириса на Пез през тънката му смачкана фланелка, беше силна животинска миризма, но не точно на пот, и внезапно ѝ изникна натрапчива картина на пениса му.
– Ще получа ли награда, ако ти кажа и трето нещо, което е вярно за теб?
– Казвай – подкани го Робин.
– Днес следобед не си си проверявала имейлите.
– Ти какво, да не си екстрасенс?
– Не, но курсът ти по рисуване е отменен.
– О, да му се не види – с престорено разочарование изрече Робин. – Мариам добре ли е?
– Да, нищо ѝ няма, просто е прекалено ангажирана. Забравила, че има някаква политическа сбирка. Такива неща постоянно се случват в Норт Гроув. Няма да си единствената неразбрала. Хората ще пристигнат както обичайно и просто ще пийнат в кухнята и ще порисуват сами. Такива са обичаите при нас. Или ти си от онези, които ще напишат оплакване?
– Не, разбира се, че няма! – шеговито обидена отрече Робин, както със сигурност би била Джесика при намек, че може да е тъй тесногръда и нетолерантна.
– Радвам се да го чуя. Накъде са тръгнали? – попита Пез, загледан след групата, поела на обиколка.
– Към Кристина Росети – отговори Робин.
– Ти не искаш ли да видиш гроба ѝ?
– Не знам – отвърна Робин. – Интересно ли е там?
– Аз мога да ти разкажа единствената интересна история за този гроб – заяви Пез. – А после можем да отидем за онова питие.
– О... – промълви Робин с подходящата доза свенливост, както се надяваше. – Ами... добре. Защо не?
– Чудесно. Да вървим тогава – каза Пиърс. – Ще трябва да минем по обиколен път, за да не се засичаме с групи. А аз първо трябва да оставя това у дома – добави той и кимна към скицника в ръцете си.
Тръгнаха помежду дървета и гробове, като избягваха маршрутите на организираните групи. На няколко пъти Пез се пресегна към Робин, за да ѝ помогне да мине през коренища и по скалист терен и тя му позволи да улови ръката ѝ. След третия път той я задържа в продължение на няколко крачки, преди да я пусне.
– Е, каква е историята за гроба на Росети? – подсети го Робин.
Изпитваше вероятно параноично желание да кара Пез да говори, докато се движеха помежду тъмни дървета, скрити от погледа на други хора.
– А, да – каза Пез. – Ами Росети не е единствената в него.
– Нима?
– Има и друга жена на име Лизи Сидал. Била е съпруга на брата на Кристина. Взела свръхдоза и когато я погребали, Данте поставил единствения ръкопис със стихотворенията си в ковчега при нея. Един вид величествен жест.
– Романтично – коментира Робин, като дръпна клонче бръшлян, за да освободи глезена си.
– Седем години по-късно Данте размислил, накарал да я изровят и си прибрал стихотворенията. С дупките от червеи по листата и всичкото му там. Литературата превъзхожда авантюрата.
Робин Елакот не сметна този каламбур за особено забавен, но Джесика Робин угоднически се изкиска.
66
Хлапе, наоколо навъртащо се,
пред потресаващата купчина се хилеше...
Едно дете може да бъде и ужасно.
Шарлот Мю, В гробището Нънхед
– Какво рисуваше? – попита Робин, когато двамата с Пез излязоха от гробището и се отправиха към Норт Гроув.
– Дойде ми идея за киберпънк – отвърна той. – Героят е погребален агент от викторианската епоха, пътуващ във времето.