Издигащи се над общия боклук по пода, стигащ до глезените, като някакви странни гъбични образувания стърчаха няколко образци от изкуството на Нилс де Джонг. Всичките бяха тъй агресивно грозни, че Робин, която преджапа през отпадъците по пода към едното от общо две ниски кресла, реши, че трябва да са или гениални творби, или просто откровени ужасии. Мина покрай глинен бюст на мъж с ръждясали зъбчати колелета вместо очи и коса, май направена от разрязани автомобилни гуми, който се бе втренчил незрящо в нея.
Робин седна на креслото, посочено ѝ от Нилс, върху което бе метната навоняваща покривка, и веднага забеляза колаж върху статив пред прозореца. Колоритът бе предимно в калнозелено и жълто, а лицето на Еди Ледуел бе насложено върху нарисувана коленичила фигура.
– Съжалявам за котарака ви – каза тя и откъсна очи от колажа. – Отдавна ли го няма?
– От пет дни вече – въздъхна Нилс и се отпусна в другото кресло, което изстена под тежестта му. – Горкият Джорт. И все пак той изтрая най-дълго.
След казаното от Джош за отворената връзка на Нилс и Мариам Робин се зачуди дали Нилс не я бе вкарал в ателието си, воден от сексуален интерес, но той изглеждаше някак сънлив и изобщо не настроен към прелъстяване. На малка масичка до него имаше пепелник, в който лежеше изпушен дополовина джойнт с размерите на морков, загасен, но все още изпълващ въздуха с острия си мирис.
– Харесва ми това – излъга Робин и посочи към колажа с лицето на Еди. Около Еди имаше странна смесица от създания: две човешки фигури в дълги роби, гигантски паяк и червен папагал с листо марихуана в човката, който май се канеше да кацне в скута ѝ. Две фрази, едната на гръцки, а другата на латински, бяха напечатани върху плътна кремава хартия, залепена върху платното. Thule ultima a sole nomen habens и ὅ μιν ἑκάεργος ἀνήρπασε Φοῖβος Ἀπόλλων.
– Да – кимна Нилс и огледа картината си с лениво самодоволство. – Доволен съм от нея, добре се получи... Миналата година се заинтересувах от възможностите, които предоставя колажът. В галерията „Уайтчапъл“ имаше ретроспективна изложба на Хана Хьох. Харесваш ли Хьох?
– Боя се, че не познавам работата ѝ – отговори искрено Робин.
– Част е от Берлинското дадаистко движение – обясни Нилс. – Известна ли ти е анимацията Мастиленочерно сърце? Разпознаваш ли модела ми?
– О – възкликна Робин с престорена изненада. – Това да не би да е аниматорката? Еди... как ѝ беше фамилията?
– Ледуел. Да, точно тя е. Забелязваш ли вдъхновението за композицията?
– Ъъ... – измънка Робин.
– Данте Габриел Росети. „Беата Биатрикс“. Портрет на починалата му любовница.
– О, трябва да го погледна – каза Робин.
– В оригинала – загледан в платното си заговори Нилс – има не паяк, а слънчев часовник. Това – посочи той създанието – е паяк тъкач на кълба. Те мразят светлината. Дори нощем тя е твърде ярка за тях. Открити са в крипта в гробището Хайгейт. Няма ги никъде другаде във Великобритания.
– О – отново изрече Робин.
– Схващаш ли символизма? Паякът, олицетворяващ трудолюбие и творческа сила, но мразещ светлината. Не може да оцелее на светло.
В този момент Нилс забеляза заплетен къс тютюн в неугледната си брада и го измъкна. Робин се надяваше да отвлече вниманието му достатъчно задълго, та да може да снима колажа с Еди, за да го покаже на Страйк, посочи към бюста на мъжа със зъбчати колела вместо очи и заяви:
– Това е великолепно.
– Да – отвърна Нилс и отново предвид застиналите като при маска извивки нагоре в крайчетата на устата му бе трудно да се прецени дали се усмихва искрено, или не. – Това е тате. Смесих прахта му с глината.
– Вие...?
– Да. Той се самоуби. Преди повече от десет години – съобщи Нилс.
– О, аз... много съжалявам.
– Не, не, не означаваше кой знае какво за мен – леко вдигна рамене Нилс. – Не се разбирахме двамата. Той беше твърде модерен за мен.
– Модерен? – повтори Робин.
– Да. Беше индустриалец... в нефтохимическата промишленост. Важна клечка в Нидерландия. Пълен бе до козирката с празен социалдемократичен либерализъм... сещаш се, съвместни съвети на управата и работниците, ведомствени ясли и забавачки... Всичко само и само да държи колелцата на механизма доволни.
Робин кимна неопределено.
– Но нехаещ за реалните и важни неща – допълни Нилс, вперил поглед в гротескния бюст. – От типа хора, дето купуват картина в тон с килима си.
Той се позасмя и Робин надлежно се усмихна.
– Седмица след смъртта на мама татко научи, че има рак. Лечим рак, но той все пак реши да се самоубие. Чела ли си Дюркем?