– Да – отвърна Пез, като погледна рисунката на спящата котка с окраска на костенуркова черупка. – Опитвах се да се докопам до поръчка за илюстриране на детска книжка за домашни любимци. Не обичам котки, алергичен съм. Може да съм се издал някак, защото така и не получих възлагането. Това създание има само едно око, но не си личи, когато спи.
– Как е изгубил окото си?
– Не знам, никога не съм питал... Няма го от близо седмица вече. Или е прегазен, или Брам го е удушил.
– Какво? – престори се на шокирана Робин.
– Той е един малък психопат. Щом стигне ръст метър и осемдесет, изнасям се. Нищо чудно това да е идния вторник при скоростта, с която расте. Е, стига за това – каза внезапно и постави ръка върху нейната тъкмо когато се появи ъгловата черно-бяла фигура в дълъг викториански редингот.
– Беше ми приятно да ги разглеждам.
– А на мен ми беше приятно другото ни занимание, но ти ме спря – отвърна Пез с усмивка и пъхна телефона в джоба на джинсите си.
– Е, какво стана – подхвана Робин, когато Пез взе отново да я милва по гърба, – върна ли на онзи човек онова, което бе дошъл да си иска?
– Не – отвърна Пез и усмивката му мигом угасна.
– Какво беше то?
– Нищо. Изгубих го. Само че не беше негово. – След кратко колебание добави: – Приятелката му ми го даде.
– Аха – промълви Робин. – Но защо тогава той...?
– Приятелката му беше Еди Ледуел. Момичето, което направи Мастиленочерно сърце. Онази, дето я убиха.
– О, горкият човек! – възкликна Робин.
– Какво? – реагира Пез, после вдигна рамене. – Е, да, сигурно е така.
Пез отпи доста от бирата си, а умът на Робин работеше с висока скорост.
– Слушай – заговори тя, взела бързо решение. – Тъй като я спомена... аз... не знаех дали да ти го кажа, но това доста ме постресна.
– Кое?
– Всъщност знам за какво говореше онова момче в къщата.
– Кой, Брам ли?
– Да. Каза ми, че Зоуи е убила момичето. За Еди говоря.
– Брам е казал, че Зоуи е убила Еди?
– Да – потвърди Робин. – Аз, естествено, не му повярвах. Но е странно дете да каже такова нещо.
– Боже господи – промърмори Пез, свали ръката си от облегалката на стола на Робин и прекара длани през къдравата си черна коса, преди да изгълта докрай бирата си.
– Не биваше да ти казвам – изрече тихо Робин.
– Бях решил, че мога да прекарам една вечер, без да мисля за това.
– О, аз... съжалявам, че го споменах – каза Робин и този път позволи да се промъкне едва доловима нотка на огорчение. – Джесика Робинс нямаше вина, че беше заведена в онази горяла стая от сбъркано хлапе и бе обременена с приказки за убийство. Джесика Робинс беше засегната от тази внезапна промяна в тона и започваше да мисли, че Пез не е забавният чаровник, за какъвто го бе взела първоначално.
– Не – побърза да каже Пез, – недей... ти нямаш вина. Просто беше ужасно, откакто се случи. Всички постоянно за това искат да говорят, а какъв е смисълът? Та тя е мъртва, по дяволите, нали така? Непрестанните приказки на тази тема няма да я върнат обратно... Брам просто не харесва Зоуи, това е. Тя влиза понякога в ролята на негова бавачка. А той не харесва никой да му казва какво да прави. Виждала си я, тя не би могла да повдигне мачете, а какво остава да го използва... Ще го допиеш ли някога това вино?
– Да – отвърна Робин, като внимаваше да запази точната доза резервираност в гласа си.
– Прощавай – каза Пез, като изглеждаше отчасти разкаян и отчасти подразнен. – Просто на всички ни се струпа много. Дори от полицията ме разпитваха.
– Сериозно ли?
– Да. Разговаряха с всички, които познаваха Джош и Еди. Дори с Мариам.
– Шегуваш се!
– Не. Тя е знаела, че Джош и Еди ще се срещнат в гробището в онзи следобед. Само че водеше курс по това време. За деца със специални потребности. Аз пък бях в студиото и работех върху идеята си за комикс.
– За погребалния агент, пътуващ във времето?
– Да – отвърна Пез, макар да не изглеждаше особено поласкан, че Робин е запомнила. – Така или иначе, бяха ме видели хора, като са минавали покрай вратата, така че не бях заподозрян в убийство. Но после ченгетата искаха да знаят аз ли съм онзи трол, който е преследвал Еди в Туитър.
Той изсумтя презрително.
– Три години живях в една къща с нея. Ако съм искал да я тормозя, не би ми притрябвал шибаният интернет за това. Без друго знам кой е въпросният трол, не е трудно да се отгатне.
– И кой е бил? – попита Робин, като се опита да запази тона си неутрален.
– Един на име Уоли Кардю – отвърна Пез, без да се замисли и секунда.